четвъртък, 2 юни 2011 г.

"Мили ми Христо..."


„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо” Колко пъти ще й бъде четено това писмо! Колко пъти, когато бях ученичка, ме е карала да й го чета. Тя го знаеше наизуст, знаех го и аз и понякога едва ли не съм проявявала отегчение, че трябва много и много пъти да го повтарям. А тя ще седне привечер в един кът на стаята, ще ме повика, ще извади писмото, което винаги носеше със себе си, ще ми го подаде и ще ме подкани: „Чети, прочети ми го още веднъж”. Аз чета бавно, а тя следи всяка дума и като че я попива. Понякога ще ме спре за малко, ще се замисли, а погледът й плува нейде в далечината. И пак ще продължа до края. Когато отекнат последните му думи „и помни любящият те Христа”, тя ще въздъхне и изпълнена с умиление, мълчалива, ще остане неподвижна, вдадена в мислите си. Милата ми баба! Сега добре разбирам какво е било за нея това писмо. Че „любящият” я Христо, който в най-напрегнати минути е мислил за нея, за семейството си, с писмото си е влял нови сили, за да я крепят в по-нататъшния й път.
Това е част от разказите на внучката на Венета Ботева, Венета Рашева – Божинова, за Ботевото семейство.
Днес почитаме паметта Христо Ботев и на всички загинали за свободата и независимостта на България.
Днес прочетох един коментар във Фейсбук, който ме потресе, накара ме да се замисля и да го оценя:
“Христо, Христоооо... сега у гроба се въртиш сигурно като гледаш за какво си даде живота!”
А за какво наистина? За народ, заровил се в кофата за боклук на ЕС, търсещ остатъците от заразените европейски краставици. Те не били заразени, но това е метафора. За народ, затворил се в собствената си черупка, заключил се зад блиндираната врата и криещ се от проблемите на съседа си. За народ, отричащ себе си, народ, който обича да мрази и чиято движеща сила е “Не е важното аз да съм добре, а комшията – зле”. За народ, заключен между Сцила и Харибда и чакащ своя Одисей да го прекара отвъд.
Едва ли? Ботев умря заради възможността днес да имаме избор. Да бъдем добри или не. Да си помагаме или да си пречим. Да се катерим по стълбата или да копаем все по-надолу дупката, в която сме затънали. Да имаме свободата аз да ви говоря в този момент, а вие да имате свободата да ме слушате или да завъртите копчето. Да имаме свободата да бъдем каквито пожелаем. А такива като Ботев, напук на всичко и днес биха дали живота си за Отечеството. Независимо в какво сме го превърнали, вината си е само в нас и ние си патим от това. Преди година го написах в блога си, ще го припомня и днес. Васил Левски го е казал още през 1868 г. на Панайот Хитов:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

2 коментара:

Ирина каза...

А ти, мили ми Марияне, отново си прав. Само се питам - имаме свободата да избираме, но какви са ни възможностите за избор?

Raven каза...

Имаме и възможности, но понякога ни плашат. Това е част от живота на свободния човек - да ти се предоставят и възможности.