вторник, 15 ноември 2011 г.

Водата е за миене, от казан наливаме...



Пийнахте ли си водица? Ще си пийнете, ако сте си купили, пък ще си купувате, ако живеете в Шумен. Да ви напомня, че до 20 ч. няма да има вода, във връзка с намерение на „В и К” ООД гр.Търговище за извършване на монтаж на разходомерно устройство по трасето на довеждащия водопровод от яз.Тича. Каквото и да означава това...  Колежката Лили Вълкова намига на шуменското дружество, че отдавна не я бяха спирали. Да, ама не! Съобщение от 11 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 12,00 до 17,00 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, района северно и западно от хотел „Шумен”, района около МБАЛ. След това, датата е 4 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 18,00 до 23,30 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, МБАЛ и участъка до ул.Н.Попович.
И в този ред на мисли, на същия 4 ноември, “ВиК – Шумен” обновява статуса си във Фейсбук с мисъл на Марк Твен: "Най-добрият начин да се чувстваш добре е да направиш някой друг да се чувства добре." Мило звучи, нали. Особено докато гледаш пресъхналото кранче в кухнята, чиниите, които точно днес си решил да измиеш, а в устата ти е като в Сахара. И ти иде само добрини да правиш.
Но не само водата е важна, уважаеми! Щом я има човешката топлина около нас, вода не ни е нужна. Но как да я има топлината, след като радиаторите на шуменския ТЕЦ не впръскват така желаната температура. После се коментира, че българинът пиел много ракия. Ами как няма да пие – хем да утоли жадно гърло, хем малко да вдигне вътрешната температура. Че външната е относителна.
Пък, ако вече не ме чувате по радиото – не се притеснявайте. Възможно е и Е.ОН да се е сетил за вас. 


снимка: Дарик

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Времето е наше?


Преди години, дядо ми като един виден партизанин, макар фашист само на снимка да е виждал, дал абсолютно доброволно цялото си имушество на местното ТКЗС. Не, че е имал особен избор, но го е направил с чувство за изпълнен дълг и вяра в общественото добруване. Прибрал се една вечер, хвърлил калпака си на масата, а оттам изпадали банкноти. “Гледайте, казал, навсякъде – разградено, всеки краде, колкото може, а пак колко пари дават”. Днес дядо ми не е между живите и няма как да види как всичко бе окрадено, пък пари вече никой не дава. Няма срещу какво. Това е един от беглите ми спомени от времената, преди 89-та. И той е преразказан. Чувствам се щастливец, че не помня много, защото по-голямата част от съзнателния ми живот мина през годините на прехода, а така като гледам – и ще продължи през годините на неспирния ни преход. Колегата Антоний Димов написа днес във “Фейсбук” “Купих си 20 милинки и 1 кафе, но нито кафето е кафе, нито милинките са същите. до това ни доведе 22 годишният ни преход и гоненето на демокрацията. а честито!”
Само дето аз не помня нито милинките, нито кафето. Не тъжа за тях, не тъжа за кебапчетата и лимонадата. Нито за марципаните и дъвките “Идеал”. Тъжното е, че демокрацията наистина я гоним 22 г., а като я хванем, се оказва, че не знаем какво да я правим. Тъжното е, че сме народ, който избира между салама и свободата. Тъжното е, че май нямаме нито едно от двете. Имам един любим цитат на Апостола на свободата, който за съжаление, толкова десетилетия по-късно, все още е актуален:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.
Еми, какво ни остава освен да полеем и днес демократичния ни преход. Само че, дали да е за рожден ден или да отлеем малко на земята. За тези, които не усетиха прехода и за тези, които няма да успеят.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Quo vadis?

По време на избори има много случайности. Съвсем случайно, във времето преди вота, наяве излизат толкова много проблеми в местна и централна власт, че човек започва да се замисля за емиграция. А някои от тези, да ги наречем, нарушения, престъпления или неразбории, успяват да изненадат дори журналисти, които дълго време работят в дадения ресор. Че да се чудят какво после да обясняват на своите началници къде са спали досега. Но те не са спали, просто съвсем случайно фактите излизат в момента. Нищо, че, да речем, става въпрос за някакви нарушения отпреди 2 г. Съвсем случайно хора, които досега са били в общинските съвети, се сещат какво могат да направят в общинския съвет, ако ги изберат, разбира се... Абсолютно случайни са излизащите проблеми около инфраструктурата, здравеопазването, социалните дейности... Въобще, живеем в голяма случайност. Или по голяма случайност.
         Вчера спорихме с един приятел, заради кандидат, на когото не му се обадили за участие в дебат. Той бил отказал предния път, ама защо сега не го поканили. Без да защитавам позицията на медията, кандидатът вдига врява и се чувства дискриминиран. Но по-случайност, едва ли е предизборен ПР.
         А по стара българска традиция, изборите ще отминат и всички тези случайности или по-голямата част от тях ще бъдат забравени. Колко кандидати за управляващи плашеха своите предшественици със съдебно дирене, с процеси... А всичко остана в сферата на предизборните случайности.
         Усмихни се, народе! Отиващите на избори ни поздравяват!

събота, 24 септември 2011 г.

Циганин да се наричам...

Да си циганин е начин на живот. Един брутален лайфстайл, в който си хем невинен, хем онеправдан. Хем се ползваш с повече права, хем "държавата не се грижи" за теб. Хем си беден, хем си душевно богат с децата си, които си пратил да просят или да крадат. А едни от многото виновни са десетките цигански фондации, които все интегрират своите братя и сестри с кръгли маси и дискусии. 
Не говоря наизуст. Няколко години поред наблюдавах една и съща картина в една циганска махала. Виждах как един от мургавите ни "събратя" биеше детето или внучето си (не помня вече), защото не е изкарало достатъчно на улицата. Под формата на "бате, дай некой лев". Самият той два пъти беше влизал да краде в двора ни. Тогава полицаите вдигаха ръце. По същия знаков начин реагираха и когато същият циганин и неговото семейство се опитаха да бият майка ми, счупиха ни прозореца... Е, нещата прекратиха, но начинът, по който бяха прекратени не е законен и ще го премълча. Защото законите важат за мен.
Няколко години поред виждах как ромите крещят, псуват и протестират, затова, че нямат пари, държавата не им давала, нямало работа... А когато идваха детските надбавки или "социала", в махалата няколко дни не се изтрезняваше и музиката не спираше. Като свършат парите - пак се повтаряше ситуацията от по-предното изречение. 
Десетки години интегрираме циганите и все не успяваме да ги интегрираме. Дават им се жилища, те ги рушат. Дават им се помощи - не им стигат. Дава им се образование - не ги устройва. Нещо, което аз не съм получил даром. Предполагам, че и доста от Вас. Мога да посоча десетки примери, аудио и видео материал, но не искам. Защото и Вие ги знаете. 
Една приятелка, заедно със свои познати, осъдиха един циганин за дискриминация на расова основа. Заради репликата му "Всички българи трябва да умрат". А, ако ние умрем, кой ще се грижи за Вас, уважаеми Роми?
Всъщност, аз съм поредният, който не може да предложи решение. Пиша неща, които сигурно всеки от Вас знае и си мисли. Но само стоим, пишем си... А циганската интеграция изчезва някъде под кръглите маси, свързаните с тях коктейли, банкети и завързани приказки, които средностатистическият Ром не разбира. Защото на него не му пука се интеграцията и предпочита сегрегацията. Стига да има "едене и пийне, а жинътъ да е гутовъ".
Не съм расист. Или поне не се смятам за такъв. Имам няколко приятели цигани, навремето дори имах връзка с момиче, наполовина циганка. Но циганизацията у нас върви с пълна сила и тя не ни води към песни, танци и красив живот. Прави ни един голям, опърпан катун. В който всички сме равни, но тъмнозелените са по-равни.
Бог да ни пази!

четвъртък, 8 септември 2011 г.

"Можеше това да е моето дете. Можеше да е вашето."*


Днес в община Шумен е обявен траур заради убийството на 11 – годишния Присиян. Също днес, от 18 ч., от Градската градина ще започне мирен протест, който ще завърши до лобното място на детето. Извън информацията, обаче остават много въпросителни. През краткия си седемгодишен опит като журналист, успешен или не, не съм си позволявал да коментирам работата на колеги в ефир. Днес ще го направя.
Останах потресен след репортаж, излъчен по една от националните телевизии. Останах изумен как за репортерката, дошла от столицата в дълбоката провинция, най-важното бе дневникът и отсъствията на едно погубено дете. Върхът в журналистическото майсторство бе да съобщиш на бащата, че синът му е убит и да запишеш реакцията му. А знаете ли кое е най-жалкото? Че тя даже не си бе направила труда да научи правилно името на убитото дете. Но, не Присиян е важен, важен е рейтинга. Той не признава имена.
От другата страна, други колеги размахват пръст на шуменци, които не са били на погребението на детето, защото така показвали гражданската си съвест. Сякаш погребението не е интимен акт, на който да присъстват само близките. Не, всичко вече трябва да е обществено. Дори скръбта. Която няма име. И се описва като селски събор.
Обединените във Фейсбук граждани пък обърнаха паметта на Присиян в спорове за грамотност, политическа отговорност и, ако щете вярвайте – външен вид. Потребител на име Илияна Христова пише във форума:
“Включих се в тази група, защото моето цвете е както за Приси, така и за всички деца, чийто родители работим по цял ден, за да не можем да купим и един телевизор! Грозно и пошло е да ни упрекват, че децата ни били без контрол. Аз съм майка, работеща от сутрин до вечер, за да издържа децата си. Можеше това да е моето дете. Можеше да е вашето. И моите деца играят сами навън. И моите се прибират сами след училище.”.
Навремето бях забелязал, че трагедиите ни обединяват. Дори повече от щастливите моменти. Тъжно, но факт. Днес като че ли не е така, дори и в трагедията си, ние се разединяваме, отдалечаваме от проблема и използваме поводът за да се нападаме един друг.
Почивай в мир, Присияне! А ако ние продължаваме по този път, скоро можем спокойно да се погребем като нация.




* Заглавието е взаимствано от коментар във Фейсбук на Илияна Христова.

вторник, 6 септември 2011 г.

R.I.P.


Днес честваме 126 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България! Тук може би трябваше да направя някакъв коментар за единението и разединението на нацията, но не мога. Не и след случилото се в Шумен, а именно – убийството на 11 – годишният Присиян Иванов. Жестокото убийство на едно невинно дете, още не познало живота. За тези, които още не са чули, тялото на момчето бе намерено вчера, в мазето на недостроения Търговски дом, с множество прободни рани. Заподозрян е 21 – годишен от Шумен. Едва ли има някой, който може да остане равнодушен. Защото да извършиш подобно нещо, трябва да си изрод. И не мисля да се извинявам. А този изрод живее до нас. Ние сигурно го познаваме, поздравяваме го или пък го отминаваме с мълчание. Ние сигурно сме чували, че има нещо нередно в поведението му, но не сме казали на никого. Мислели сме си “то пък и да кажеш, сигурно нищо няма да се случи”. Да, не че не сме прави, но сме длъжни да опитаме. Но ние избрахме да живеем в мълчание. Мълчанието е удобно, лесно, не изисква да правиш каквото и да е. Затова се съгласявам с едно мнение от Фейсбук:

«Много са убийците на Присиян. Някакъв си Христо Кобрата размахвал ножове на детска площадка, ей така...Бил безпризорен, беден. И никой не е подал сигнал за този откачалник.»

Какво ли ще се случи? Какво правосъдие трябва да бъде дадено на изрода, убил едно 11 – годишно дете? Мой познат предложи да го вържат на руският паметник да стои една седмица, а народът да реши какво да го прави. Но народът вече реши. Реши да отмине с мълчание.

Някой ден, този Търговски дом, сигурно ще е готов. Ще можем да си купуваме фешън – парцалки, да гледаме 3D кино и да се тъпчем с попкорн. Но на неговия вход не е лошо да има поне една паметна плоча. Един монумент на нашето мълчание. Защото то уби Присиян и още десетки като него. Почивай в мир!

четвъртък, 1 септември 2011 г.

Смях през сълзи


Очакваното ще се случи, алармира Блиц. В неделя - 4 септември, както премиерът вече обеща, ще бъдат обявени претендентите на ГЕРБ за президентския и вицепрезидентския пост на България. Както БЛИЦ неколкократно писа, това ще бъдат съответно министърът на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев и министърът на правосъдието Маргарита Попова. Информацията бе потвърдена пред агенцията от висшите етажи на парламентарната група на ГЕРБ. Според всички социологически проучвания досега Росен Плевнелиев със сигурност ще наследи Георги Първанов, ако се кандидатира за държавен глава. Втори ще бъде кандидатът на БСП Ивайло Калфин, а като фаворит за третото място се очертава самопровъзгласилата се за независима Меглена Кунева, пишат от от агенцията.

Може, що да не може... Но аз на социолози вече не вярвам. Откакто насрочиха балотаж между Петър Стоянов и Богомил Бонев, пък то третият спечели.

Като казах третия - Президентът Георги Първанов днес за първи път каза, че е предлагал оттегляне на тройната коалиция и нови избори след приемането на България в ЕС 2007 г.

Май по-добре, че не са се съгласили. Че като помня как всички бяхме опиянени от щастие от влизането ни в евросемейството, от това пиянство можехме да допуснем грешка и да не ги преизберем. Иронията нали се усеща? Покойният Иван Славков разказва в първата си книга за едно посещение в Германия. Пита ме един немец, обяснява Батето, защо външният ни министър, разбирай по това време Соломон Паси, плакал като ни приемат в НАТО. Не помня какво му отговори Славков, но германецът казал: “Нищо, като ви вземат в ЕС всички ще плачете”.

Така и стана. “Дейли Мейл” пък решили да образоват англичаните, преди мача им в България. Публикували 20 факта за страната ни, които поданиците на кралицата случайно може и да не знаят. Аз знам, че вие си знаете, но ще ви кажа няколко.

“Българи са изобретили първия компютър, първия електронен часовник и първата въздушна възглавница за кола.”

Последното и мене изненада.

“В холивудския филм „Терминалът” главният герой на Том Ханкс говори на български.”

Пропуснали са да уточнят, че и псува на български.

“Мастиката, 47 градусова алкохолна напитка, която се прави с дървесна смола, е популярна в страната.” Популярна е, спор няма, ама тази с дървесната смола не съм я пробвал. Ако някой има излишна – да почерпи, от мен таратора.

“Българите обожават кисело мляко и смятат, че то им носи дълголетие.”

Тези пък съвсем за мезе ни взеха. Кой смята, че йогърта, както според една реклама го е кръстил Хан Аспарух, носи дълголетие. Ако е от мляко, може и да има такива странични ефекти, но аз не съм подготвен теоретически да ви “нося” подобни твърдения. Вчера гледам, че и столичани се сдобили с “млекомат”. Пускаш монетките в машината, слагаш си бутилката и ти пълни прясно мляко от планината. Поне оттам обясняват, че го носели. Ама съм сигурен, че някой ще се изхитри и вече пред себе си ще можеш да видиш как техниката ти прави прясно мляко – пускаш монетката, сипва ти сухо мляко, добавя вода и ето ти освежаваща и полезна напитка. Или поне напитка. Днес по същата телевизия разправяха как може да си направиш зелник без зеле. Може, аз така правя котлети в гъбен сос. Без котлетите. Ама вие сигурно я знаете тази рецепта.

Ето как преминах всички теми, от които българинът разбира – политика, футбол, алкохол и “мошенгии”, както казваме в Плевенско. Е, ние и от други неща разбираме, ама в тези ни е силата. И като ви казах футбол, знаете ли колко варианта имало да се класираме за голям футболен форум? Ако не знаете, ще ви кажа – два. Реалистичен и фантастичен. Реалистичният е да дойдат извънземни и да ни помогнат. А фантастичният – ние сами да бием.

сряда, 31 август 2011 г.

10 години по-късно или как се сбъдват мечтите

Двамата седят на пейката. И друг път са били на същата пейка, но тогава тя изглеждаше различно. Днес е облечена просто: къси дънки, маратонки и фланелка. Погледът и обаче е различен. Когато го зърва за части от секундата, в очите й се чете вина и тя бързо се обръща в другата посока. Той нервничи, усеща, че нещо ще се случи. Тя става, започва да върви напред – назад, накрая се спира до него и изстрелва:

- Трябва да се разделим!

Той поглежда към краката си, нервно върти пръсти и я пита:

- Има ли друг?

- Така! Подобрение! Сега искам да го изиграете, докато се гледате в очите.

Последната реплика е на актьора Георги Кадурин, а момчето и момичето са част от уъркшопа на Кадурин, в рамките на МОНТФИЗ (Младежка организация за независимо театрално и филмово изкуство) Арт Фест 2011, който за втора поредна година се проведе в Шумен. Момичето се казва Аделина и е трето ниво в актьорските школи в София. Тя, заедно с десетки свои приятели, курсисти в младежката организация, бяха част от едноседмичното обучение в десетия град на България. И Георги Кадурин, в една от залите на Младежкия дом в Шумен, им казва, че на сцената последното средство е говоренето, от горните етажи се разнася кавър на „We will rock you”. Това са учениците на Етиен Леви, които заедно със своя преподавател, репетират за гала концерта, който е част от програмата на фестивала. Въпреки многото часове усилена работа през цялата седмица, певецът не изглежда уморен.

- Явно работата ми с младите се оказва моето призвание, споделя Етиен Леви - Преди много години, когато бях студент в Българската държавна консерватория, в тогавашния Полувисш естраден отдел, бях ученик на легендарната певица и актриса Ирина Чмихова. Интересувах се много от звукоизвличането, изобщо от компонентите, свързани с вокалната техника. Тя, покрай този мой интерес, някакси пророкува: „Знаеш ли, Етиен, някой ден сигурно ще си преподавател”. И от 1998 г., точно след „Златният орфей”, получих покана да бъда преподавател в естрадния отдел, тогава вече Факултет за поп и джаз изкуство. Като млад предподавател ми дадоха студенти, които бяха отписани едва ли не. Аз лично ненавиждам и не приемам такова отношение към учениците. Заех се много сериозно и постигнахме едни много сериозни резултати. Това беше началото на моята преподавателска кариера, която аз лично превърнах в мисия, защото за да застанеш с цялото си същество, с познанията си, с обичта си към тези млади хора, аз лично го считам за мисия.

- А смяташ ли днешното поколение за талантливо?

- Определено! Покрай преподаването, конкурсите, на които съм в журито, имам невероятната възможност да наблюдавам развитието от ранна възраст до момента с явяването им на големи конкурси и кандидатстването им в университети. Така че много съм свързан с младата генерация, самият аз се чувствам много млад покрай тях. Чувствам се част от тях.

Опитвам се така да ги предразположа, че те да повярват, защото когато се качат на сцената, трябва да имат много силна вяра в себе си, амбиция, трудолюбие и много силна психика.

Част от МОНТФИЗ Арт Фест 2011 са и „Игри и упражнения за развиване на въображението, психофизическия и говорния апарат”. Зад сложната формулировка се крият далеч по-прости неща, разказва актрисата и преподавател Мария Сапунджиева:

„Опознаване на самото тяло, защото в актьорската професия, тялото е инструментът, с който те работят. Не можеш да работиш тази професия, ако не развиеш сетивата си. Полезно е, дори да не се занимаваш с актьорство, защото човек все повече изключва тези сетива, някакси животът ти да минава като влак и всичко да минава покрай него, без да го усеща и да го чувства”, пояснява Сапунджиева и дава пример с едно от упражненията в уъркшопа: слага се топка между челата на двама партньори, без да ползват ръцете си, те трябва да я смъкнат до пода и да я качат отново до челата си.

„Тези деца са бъдещето на страната ни и има смисъл отсега да „им напълним раничките” със самочувствие, защото на тях ще разчитаме в един момент”, през усмивка добавя Мария Сапунджиева.

Ралица Бежан отдели една седмица за обучение по сценична реч. Но едно такова обучение не започва директно на сцената:

„Първото, към което ги водя е опознаването на вътрешното и личното им пространство. Като започнат да опознават повече себе си, като премахнат психическите си блокажи, ще станат едни по-освободени, по-спокойни хора, които ще създадат и другото пространство, което го има, но ние го унищожаваме.”

МОНТФИЗ Арт Фест 2011 далеч не бе само това. Уроци по салса, аржентинско танго, индийски танци, регетон, афроджаз.... Фестивалът не може да се опише, той трябва да се изживее.

Една седмица след старта и часове след финала на събитието, което събра стотици млади хора и техните учители в Шумен, „бащата” на младежката организация Слав Бойчев е видимо доволен от случилото се. Разговорът ни е на по чаша кафе в градската градина в Шумен, чакайки влака за София.

- - Ще те върна 10 години назад. Как започна авантюрата
МОНТФИЗ?

- През 2000 г. направихме експериментално един 54 минутен игрален филм, ученическа история. Тогава бях 8 клас, там се роди идеята да направя една организация, в която не просто да се съберем хора, които да правим непрофесионални филмчета и спектакли, а и хора, които да се занимават и организационно с нещата, защото изпитах на собствен гръб както означава да организираш над 70 души, толкова беше екипът. Направихме го с 500 лв., имахме 30 спонсори, хората ни даваха по 20, по 30 лв. Година по-късно, бях в началото на 10-ти клас, събрах ученици от различни шуменски училища. Хора, които са ентусиазирани и надъхани да се занимават с театър, с непрофесионално кино и така стана МОНТФИЗ. В последствие, МОНТФИЗ сам си пое повече по пътя на театъра, отколкото на киното и се превърна в общоградска, ученическа театрална трупа. След 12 клас ме приеха в НАТФИЗ, аз не исках да се разпада цялата работа, свързах се с актьори от шуменския театър и им преложих да направим школа. Направихме на ксерокс, на А3, едни плакати, събрахме нови хора и така МОНТФИЗ се обнови и стана школа в Шумен през 2004 г. Междувременно аз задействах и в София да направим същата школа, свързах се с Наталия Барцкая и Илия Раев, те са първите преподаватели в МОНТФИЗ – София и през 2007 г. открихме школа и там. След което направихме и вокални школи, в последствие и във Варна открихме клон, сега имаме и танцов център в София...

- Никога няма да забравя първата постановка на МОНТФИЗ, която гледах в Шумен „Зех тъ, Радке, зех тъ”.

- Беше емоция, аз тогава бях първи курс в НАТФИЗ и играх. Обяснявах на професорката си какви ли не неща, една седмица трябваше да отсъствам, казах й, че съм болен, за да мога да играя в представлението.

- Имаше ли много скептици, когато започвахте?

- Имаше. Оф, то и сега има! Има много хора, на които им е по-удобно другите да не правят нищо и по този начин те оправдават собственото си бездействие. А някой като прави нещо и започва да дразни, защото всеки един си казва „явно може, явно става”. Малко са тези хора, разбира се, но има достатъчно, които да ми кажат „няма да стане”. Но някакси стават нещата. Когато има желание, когато имаш цел, която е много сериозно подкована във времето. Една мечта, когато я облечеш със срок и се превръща в цел.

- Така погледнато, успя ли да си сбъднеш мечтата или има още върху какво да работиш?

- Има още много. На този етап, това, което съм мечтал преди няколко години, съм го сбъднал. Сбъдването на всяка една мечта поражда следваща. И се надявам, че никога няма да спра да мечтая, защото това е единствената причина, поради която има МОНТФИЗ.

- Проследяваш ли във времето хората, които са минали през различните школи на МОНТФИЗ, колко от тях започват професионално да се занимават с изкуство?

- Около 1/3 поемат по този път, минимум. В НАТФИЗ вече завършват първите наши възпитаници.

- И любимият на журналистите въпрос. Какви са бъдещите т ворчески планове на Слав?

- Аз открих за себе си преподавателската работа като любимо занимание. Иначе, в три посоки: едната е развиването на МОНТФИЗ като управление. Оттам нататък, аз нямам намерение да спирам да бъда актьор и мисля много активнно да продължавам да се занимавам с тази си дейност. Ето сега през септември ще излезе „Английският съсед” на Дочо Боджаков, един филм, който заснехме миналата година по това време. Ще работя и върху вокалните си умения.

- Накъде повече може да се развива МОНТФИЗ?

- Има още какво да се прави. Има още много сфери, които са ми любопитни и можем да развием. А и има още много места, където няма МОНТФИЗ – например Бургас, Благоевград...

- И като свърши страната, ще го правиш международен...

- Ами, много бих искал!

В този момент, курсистите на Слав го подсещат, че идва време за влака и за тяхното отпътуване. За да може следващата година отново да дойдат – с още по-голям хъс и двойно по-заредени с енергия и позитивизъм. Позитивизъм, че младите българи искат, могат и ще се занимават с култура. Пък дори и напук.


p.s. текстът е публикуван в Public Republic



четвъртък, 7 юли 2011 г.

Мегафарс

В един окръжен съд продължава едно мегадело. За определението “мега”, сме си виновни ние журналистите. Една от целите на медиите е да са проводник на информация. За съжаление, понякога и ние се превръщаме прекалено много в проводници, понякога забравяме, че ние сме хората, които да интерпретираме казаното, да преценим кога то обслужва само едната страна и да сме обективни. Затова, аз, само и единствено от мое име, се извинявам за определението “мега”. Защото понякога, то става “мегацирк”.

Така се случи и снощи в една съдебна зала, в заседание, което продължи до 23 ч. и бе прекъснато по искане на един от адвокатите на обвиняемите, заради късния му час.

Друг защитник заплаши, че ако заседанията на приключват до 17:30, той няма да участва в процеса. Имало си работно време.

В американските филми съм виждал как съдията определя редът в залата, отстранява хора, които го нарушават... Снощи, с безкрайните ми уважения към един председател на съдебен състав, той позволи адвокати и прокурори да му се качат на главата в преносен смисъл. От юристи съм чувал, че законът има и дух, а не само алинея. Вчера Темида бе опорочена с едно адвокатско разкъсване на свидетелка. Разбирам и съзнавам, че защитниците си имат своите опасения, тези и мнения, но да питаш свидетел защо точно от този магазин си е купувал хляб, да речем, а не от друго място, граничи с цинизъм. Разпитваната правилно отговори: Ще си купувам хляб, откъдето си искам.

Мегаделото се превърна в мегацирк, когато адвокатът буквално крещеше на свидетелката, мотивирайки се, че тя не го чувала. Когато прокурор поиска да се обясни какво означавало понятието “сложена маса” – дали манджата била сипана или е била още в тенджерата. Когато прокурор поиска въпрос да бъде оттеглен с мотива “защото така!”. Когато адвокат иска да те изкара малоумен, защото не помниш как се е казвала паралелката, в която си учил преди повече от 20 г.

Възможно е свидетелката да лъже, да не си спомня добре, да е забравила, да е подучена, а също и да казва истината. Това не мога да кажа. Но в такъв момент, Темида показва, че в нейните зали няма дух – има точки и алинеи. А до колко и те се спазват е спорен въпрос. Една колежка направи мъдър извод: Значи, ако видите убийство, бягайте надалече, не казвайте на никого, защото ви очаква това. Защото, ако цитирам един адвокат, този разпит е гавра със свидетел.

Примерите, с които мога да подкрепя думата “мегацирк” са много, но не смятам повече да продължа в този дух. Самото мегадело няма да коментирам. Защото то може и да не съществува. Но за съжаление е реалност. И ако вие попаднете в такава ситуация, което не ви пожелавам, не очаквайте защита от някого. Светът може да е голям, но спасението определено не е в съдебната зала.

понеделник, 20 юни 2011 г.

- Каквато ни държавата, такъв ни е и Батмана!


По най-бързия начин, след като се разберем с Тристранния съвет, ще бъдат увеличени вдовишките пенсии с 1/3 и минималната работна заплата на 270 лева. Това са възможностите на държавата, заяви пред една от националните телевизии премиерът Бойко Борисов. Изборите нямат никакво значение и моля да не се спекулира, уточни Борисов.
Той обясни, че увеличенията ще дърпат от бюджета около 130 милиона лева на годишна база. "Ако предизборно вдигнем всички пенсии, това означава аз да постъпя като Станишев и да стане като в Гърция”, каза Борисов. И допълни, че се надява до края на мандата да скочат и минималните възнаграждения на възрастните хора.
"Извинявам се на всички, че не мога да го направя сега, но просто толкова са възможностите на държавата”, заяви премиерът.
Така се управлява държава – с размах. Но, както и климатът по нашите ширини – умерен. Аз го разбирам като “мога, ама не съвсем”. Иначе, похвални са надеждите на премиера за скок и на минималните възнаграждения на възрастните. Защото много от тях вече не се и надяват, пък нали надеждата умирала последна, значи спокойно можем да я изпреварим. Пък Данте с онова “Надежда тука всяка оставете...” някакси не се котира в нашата реалност. Все пак той описва ада, а у нас животът е рай. Но сега точно не мога да ви убедя в това. Ще го оставим за друг път.
Като заговорихме за надеждата, в Япония почнали да правя салам, ама ми е неудобно да ви кажа от какво. Ще загатна, че е от последното нещо, от което сте очаквали. Така че, надежда има. Само трябва да затворим хранителния цикъл.
В руските медии усилено се коментира оцветяването на съветските войници и офицери от паметника на Съветската армия в столицата, информира Блиц. Съветските войници се превърнаха в герои на комиксите, пише РБК. Полицията търси вандала по снимка, води се разследване. Неизвестният „художник" е оцветил с боя една от двете скулптурни композиции, разположени в основата на монумента, издигнат в чест на 10-та десетата годишнина от освобождението на България от фашистките окупатори. „Един от барелефите на величествения монумент е изрисуван с графити, в резултат на което скулптурите на воините освободители са се превърнали в американски киногерои – Супермен, Дядо Коледа, клоуна Роналд и други персонажи”, съобщава ИТАР-ТАСС. Под лозунга „В крак с времето” част от барелефа, изобразяваща войници от Червената армия и атакуващи партизани, се е превърнала в американци.
Други чужди медии не пропуснаха да отразят поругаването на монумента, изрисуван като картинка от анимационен филм. „Птица ли е? Самолет ли е? Не, това е супермен и приятели… изрисувани върху паметник на съветската армия”, пишат английски медии, цитирани от сайта Разкрития.
“Дейли мейл” отразява с известна доза хумор идеята на вандала, оцветил воините като анимационни герои. В коментарите под статията, англичани приветстват това „гениално творение” и поздравяват художника.
„Смел човек е този, който си е позволил да изрисува паметника”, поздравява потребител от Англия. „Талантливият художник, позволил си това своеволие, в Калифорния може да се кандидатира за сенатор. И ще спечели”, съветват форумци от Обединеното кралство.
А в интернет пространството тайно се сформира инициативен комитет, който да издигне „този варварин” за президент на България.
Като се сещам какви кандидати е имало, какви има и какви ще има за поста на държавния глава – защо не. Въпросът е, ако му дадем да ни рисува, на какви ще ни направи? Защото то хубаво звучи да сме в крак с времето, но като знам, че все гледаме с надежда ту на изток, ту на запад, накрая ще станем като “Две лица” от “Батман”. Ама не останаха монети да си хвърляме, че кризата ги изяде. Нищо – като вдигнат доходите.
Но въпросът с нарисувания паметник вълнува хора от всички възрасти. Вчера слушам двама пенсионери на пейката пред блока да говорят по темата. Над нас прелетя Баба Яга – мизерна, раздърпана, вдига мръсен пушек след себе си... А единият тежко въздъхна:
- Каквато ни държавата, такъв ни е и Батмана!

сряда, 8 юни 2011 г.

Светът е голям и бацили дебнат отвсякъде


"С Цецо работим чудесно - имаме общи цели", увери финансовият министър пред една от националните телевизии. И защото се съмнявам, че това силно ви интересува, за недочулите ще повторим:

Минималната работна заплата ще се вдигне с 15 % - от 240 ще стане на 270 лв, обяви вицепремиерът Симеон Дянков в сутрешния блок на БТВ. Окончателното решение дали тя ще се повиши обаче ще бъде взето след обсъждане в Националния съвет за тристранно сътрудничество.

"Решението на кабинета за увеличението на минималната заплата в никакъв случай не трябва да се счита за популистко, защото го обещахме още през месец октомври 2010 година”, поясни вицепремиерът.

Увеличението на пенсиите обаче ще засегне само хората, които получават минимални пенсии. Дянков обяви първоначалната идея на управляващите за еднократна добавка към пенсиите за популизъм. Определен вид пенсии ще се вдигнат за постоянно, но става въпрос само за вдовишките и минималните.

Аз отсега ще ви кажа, ама на ухо, че няма да се вдигат само пенсиите и минималните заплати. И цените, и цените. Не всички, ама мисля, че и 1/3 пак ще е достатъчно. Не вярвате ли? Да се хванем на бас за 10 киловата?

Пък някой си Валери Величков повел във “Фейсбук” Национална кампания за сваляне на цената на шопската салата! Твърди се, че ешехирия коли има в доматите, краставиците, сиренето, лука и чушките, както и в олиото и оцета. Дайте своя принос чрез бутона like!

Лайквам, както е модерно да се говори на “фейсбукски жаргон”. Разбирай – харесал съм. Ама какво лайкнах, така и не разбрах. Че има разни еши коли в зарзавата, сиренето и другите. Или харесвам, че разни бацили дебнат в салатата ми и чакат да ги погълна, за да развъдят някакъв живот у мене. Било то и разумен, ама едва ли....

Учени пък са установили, че прекомерната консумация на кафе може да ви доведе до състояние, в което да чувате несъществуващи неща, пишат в Just.bg.

Еех, ако някой ни използваше за експерименти, отдавна щеше да се разбере, че след петата чаша чуваш, че и виждаш разни по-нетрадиционни неща. Въпреки че, познавам доста народ, който и без да се стимулира кофеиново, пак чува разни мелодии. Че ги и възпроизвежда.

Парламентът пък отхвърли предложението на "Атака" Волен Сидеров да поеме председателството на парламентарната комисия за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика, съобщават във Вести.бг. Промяната се наложи заради напускането на трима народни представители от парламентарната група на "Атака" - Валентин Николов, който беше в тази комисия, Кирил Гумнеров и Огнян Пейчев. Досега комисията се председателстваше ротационно от депутат от "Атака". Очакваният спор в парламента днес възникна след като Кирил Гумнеров, един от напусналите групата на "Атака", предложи точката да отпадне от дневния ред, заради подписани договори за поръчителство на стойност 150 хил.евро от страна на депутати от "Атака" под натиска на Волен Сидеров. Не може председател на комисия да е човек, на когото ще се наложи да разследва сам себе си, аргументира се той.

Може, може, у нас всичко е възможно. Един беше дал пътищата на брат си да ги строи. Ама то един да беше... Като казах пътища, няма как да спомена и поне една магистрала:

Блиц съобщават, че десет служители на "Магистрална полиция" са задържани за получаване на подкупи. Групата изнудвала шофьори на автомагистрала "Тракия". Операцията е с кодовото име "Палките". Установени са над 1000 корупционни случая. Изнудвани били и български, и чуждестранни шофьори. Участниците в т.нар. група "Палките" действали по традиционния начин - изунудвали за пари спрените водачи, като забавяли проверката на документите им.

Като в онзи стар виц:

Катаджия спира шофьор и му казва:

- Превишихте скоростта, напишете обяснение за това на японски.

Шофьорът отговаря:

- Ама, аз не знам японски.

Позамисля се малко и подава талона си с 10 долара в него.

Катаджията:

- А-а-а, вече си го научил наполовина.

Вицовете може и да са стари, но у нас – все така актуални.

понеделник, 6 юни 2011 г.

Нещо лично!


Моля (не)хейтърите да не четат, този текст е хейтърски. Силно такъв!Днес се разочаровах. Адски се разочаровах. Обстоятелството, което исках да се случи, не се случи, не по моя вина. Но пак се разочаровах. За пореден път. Случвало ми се е доста пъти. Ама някакси съм кален. Израснал съм в бедно семейство, никак не съм забогатял материално и днес. Може би това ме е калило. Може би ме е направило лош човек. Не ми пука, аз съм такъв, какъвто съм. А ти, скъпи ми читателю, разочаровал ли си се? Проклинал ли си миналото и настоящето си, заради ситуацията, в която си изпаднал? Псувал ли си държавата, заради разочарованията, които си преживял?

Карма! Това казват японците. Онези, които земетресения и цунами им тровят живота, откакто са се появили на тези острови. Онези, които и днес ще се изправят и ще продължат живота си напред. И сигурно ще излязат по-силни от своето нещастие. От своята карма. За мен българският вариант винаги е звучал „имало е да става – станало е”. И аз ще вдигна глава и ще продължа. Ще преглътна поредното разочарование и ще изляза по-силен след него. Това е моята лична мисия и това ще е моята лична победа. Не твоята, защото не ти пука за моите борби.

Мога да съм бесен за хиляди неща, случващи се у нас, ти също можеш да си. А замислял ли си се, че за поне едно от тях си ми виновен точно ти?! Да, бе! Ти, дето четеш сега! Мислиш, че не си? Виновен си и няма да ти изтъквам аргументи. Защото ти обвиняваш държавата. А държавата – това си ти. И аз, де. Ама повече ти. Така мислим всички, защо аз да правя изключение. И когато ти псуваш държавата, псуваш себе си.Що почнах да пиша това? Вчера попаднах на един текст, в който авторът разказва история как гърците излезли да протестират и се гаврели какви заспали женски полови органи били българите. Не, че не бих ни оприличил на орган, ама не точно на тоя. Според мен, винаги сме били среден пръст. Няма особена полза от него, малко пречи липсата му, ама е удобен в определени ситуации. И пози.

Та на статията. И накъсало се интернет – обществото да поства и препоства. Виртуални патриоти и електронни бунтари. Това сме ние. Вие, де. Аз съм изключение. Или поне искам да съм такова. А не е ли бъдещето във вашите ръце? А настоящето?

Не ми отговаряйте! Аз днес се разочаровах достатъчно. И ще вдигна глава и ще продължа. Така, както съм го правил всеки път. Така, както ще продължа да го правя. Нужна е само една приятелска ръка (и един „сенсей”). И малко надежда.

А тя е вътре във вас... И в мен. Искате ли малко?

четвъртък, 2 юни 2011 г.

"Мили ми Христо..."


„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо” Колко пъти ще й бъде четено това писмо! Колко пъти, когато бях ученичка, ме е карала да й го чета. Тя го знаеше наизуст, знаех го и аз и понякога едва ли не съм проявявала отегчение, че трябва много и много пъти да го повтарям. А тя ще седне привечер в един кът на стаята, ще ме повика, ще извади писмото, което винаги носеше със себе си, ще ми го подаде и ще ме подкани: „Чети, прочети ми го още веднъж”. Аз чета бавно, а тя следи всяка дума и като че я попива. Понякога ще ме спре за малко, ще се замисли, а погледът й плува нейде в далечината. И пак ще продължа до края. Когато отекнат последните му думи „и помни любящият те Христа”, тя ще въздъхне и изпълнена с умиление, мълчалива, ще остане неподвижна, вдадена в мислите си. Милата ми баба! Сега добре разбирам какво е било за нея това писмо. Че „любящият” я Христо, който в най-напрегнати минути е мислил за нея, за семейството си, с писмото си е влял нови сили, за да я крепят в по-нататъшния й път.
Това е част от разказите на внучката на Венета Ботева, Венета Рашева – Божинова, за Ботевото семейство.
Днес почитаме паметта Христо Ботев и на всички загинали за свободата и независимостта на България.
Днес прочетох един коментар във Фейсбук, който ме потресе, накара ме да се замисля и да го оценя:
“Христо, Христоооо... сега у гроба се въртиш сигурно като гледаш за какво си даде живота!”
А за какво наистина? За народ, заровил се в кофата за боклук на ЕС, търсещ остатъците от заразените европейски краставици. Те не били заразени, но това е метафора. За народ, затворил се в собствената си черупка, заключил се зад блиндираната врата и криещ се от проблемите на съседа си. За народ, отричащ себе си, народ, който обича да мрази и чиято движеща сила е “Не е важното аз да съм добре, а комшията – зле”. За народ, заключен между Сцила и Харибда и чакащ своя Одисей да го прекара отвъд.
Едва ли? Ботев умря заради възможността днес да имаме избор. Да бъдем добри или не. Да си помагаме или да си пречим. Да се катерим по стълбата или да копаем все по-надолу дупката, в която сме затънали. Да имаме свободата аз да ви говоря в този момент, а вие да имате свободата да ме слушате или да завъртите копчето. Да имаме свободата да бъдем каквито пожелаем. А такива като Ботев, напук на всичко и днес биха дали живота си за Отечеството. Независимо в какво сме го превърнали, вината си е само в нас и ние си патим от това. Преди година го написах в блога си, ще го припомня и днес. Васил Левски го е казал още през 1868 г. на Панайот Хитов:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

вторник, 31 май 2011 г.

За бухалите и пчеличките


Само около двайсетина ученици дойдоха днес на обявения в социалната мрежа "Фейсбук" протест с искане голямото междучасие да се увеличи от 20 на 30 минути, предаде БТА. Подкрепата си за промяната са заявили над 44 000 души, каза Диана Дончева, ученичка в София. По думите й много от учениците са обещали във "Фейсбук", че ще дойдат днес на протеста от 15.30 ч. пред НДК и ще донесат плакати. Това обаче не се случи. Според учениците сегашното голямо междучасие от 20 минути не им стига, за да си купят храна, да се нахранят и да се придвижат от една стая в друга.

Да ви кажа, на предните протести подкрепях учениците за по-дълга ваканция. Ама туй с междучасието вече ми става смешно. По мое време, пък то не беше толкоз отдавна, не само че мигрирах от стая в стая, че и храна си купувах, че и кафе, ами и за две папироси оставаше време. Но днес е Международния ден за борба с тютюнопушенето, така че последното го забравете. Очаквам следващите ученически протести да са под надслов – “Махнете оценките, върнете пчеличките”. Поне по мое време в първи клас слагаха печат на медоносния инсект в малки, оръфани бележничета. Пък вместо матура – каца с мед. Това последното не знам как ще се получи, но аз не съм експерт. Потребител “Мирослава” от Фейсбук разправя, че за двойки слагали “бухалчета”. Може, не съм получавал. Но има логика, като гледам колко бухал има по този свят, че у нас да не говорим. Само дето бухалът в повечето култури символизира мъдростта, но то у нас кое ли му е наред, че и бухалите да са.

И докато сме на птича тема: Осем от 14 проби на пилешко месо са с доказано наднормено съдържание на вода, и то в граници от 27 до 51%. Това съобщи земеделският министър Мирослав Найденов, цитиран от Днес.бг. Данните са от акция на Българската агенция за безопасност на храните и Комисията за защита на потребителите.

„Ако 50 % от едно пиле е вода – ние какво плащаме”, зачуди се министърът. Той допълни, че в повечето случаи това дори не е вода, а солеви разтвори, с които пилешкото месо е инжектирано. Фирмите нарушителки ще бъдат санкционирани с по 10 000 лева. При повторно нарушение ще бъдат затваряни.

„Прошка тук няма да има”, отсече Найденов.

За кокошка няма прошка, за милиони няма закони, както се пееше в онзи евъргрийн. Земеделският министър не се спря. То не криха сиренето, дето не е от мляко, то не бе саламът, дето не е от месо, сега и пилетата ще ги пращат в ъгълчето. Ами двата милиона и половина консуматори, които гледат евтинията, а не солевия разтвор, разногледи ще ги направите. Навремето доц. Николай Димков от ШУ разправяше как по време на Възраждането влезеш в магазина – кеф ти пирони, кеф ти сирене, а там в един ъгъл – книги. Днес, в ъгъла – воднисти пилета. Къде си пратихме Възраждането, мила моя... Родино.

Иначе д-р Найденов успокои, че българските краставици са абсолютно чисти. Пък един пише в Интернет, че НОИ били командировали свои хора в Испания да купуват краставици. Бонус към юнската пенсия щели да ги дават. Ама те в Интернет какви ли не зевзеци пишат.

От статистическия институт пък ни сюрпризират, че харчовете за алкохол и цигари също бележат спад от 10,0% и през първото тримесечие на 2011 г. възлизат на 32 лв. средно на лице от домакинството. Това не ми се вярва. То вярно, че Румен Белчев казваше, че малко се пие в държавата, но той с ирония говореше.

Като казах ирония, шегаджиите от Днес.бг пак намигат към Министерски съвет със заглавие: Борисов повиши интереса към картофопроизводството.

Колкото и да се мъча, не мога да направя коментар. И за да завърша с нещо традиционно позитивино, днес нали е ден на блондинките. Знаете ли защо блондинка лази в хипермаркет? Търси ниски цени.

вторник, 17 май 2011 г.

Ово е стандарт!


Нова партия няма да се прави за тези избори, обяви независимият депутат Касим Дал, цитиран от Блиц. Всичко зависи от местното самоуправление, по места са се оформили клики на ДПС, които имат хората едва ли не за крепостни селяни, има дерибеи, които са се самозабравили, обяви по една от националните телевизии бившата дясна ръка на Доган.
И става все по-сложно. Преди се знаеше – тоз е враг, тоз е приятел. А сега се нароиха много приятели, че да се чудиш къде останаха враговете. Не, че е лошо, но нали знаете мъдрата приказка: Господи, пази ме от приятели, от враговете си сам ще се пазя. Тъй де, съвсем ще объркат електората, ако направят нова партия, вече не знаеш кои са нашите, щото до вчера бяха други...
Министър Плевнелиев пък ни успокои чрез БГНЕС: “Парите не решават почти нищо”. Прав е, регионалният министър, почти нищо не решават, но не е лошо да ги имаш за всеки случай. И пояснява:
"Ние няма да забогатеем, докато постоянно си повтаряме колко сме бедни", отбеляза Плевнелиев. Въпросът е, ако си повтаряме, че сме богати дали ще успеем. Само не го правете пред приходната агенция, че Дянков само вас чака да попълните някоя дупка в бюджета. Или Плевнелиев по пътищата. Или... Я, по-добре не го повтаряйте, че да не вземете пък да си повярвате.
Д-р Тони Филипов пък пише в Редута:
Байърли смяташе, че ние, българите, всички сме сложни. „Българите са сложни, но умни хора”, рече в Монтана (град Монтана, не щата Монтана). Един от малкото дипломати, които не се подведоха по външния ни вид. Щото така, както изглеждаме много прости, всъщност наистина сме много сложни. А колкото до умни, то е въпрос на сравнение. На стандарти на живот…
И защото знам, че вашият е висок, не си повтаряте, че сте бедни и се интересувате от живота на хората със синя кръв, ще ви зарадвам със следващата информация:
Дъщерята на бившия български премиер Симеон Сакскобургготски Калина заявява в интервю за испанското списание "Ола", че във връзка с четвъртия рожден ден на детето й Симеон - Хасан щастливият дядо му е дал титлата "български княз", каквато носят всичките му внуци. Княгиня Калина и съпругът й Китин Муньос живеят в Мароко, близо до Рабат. Те са много близки с мароканското кралско семейство и затова са дали второто име на момченцето Хасан в памет на бившия крал Хасан Втори. Той е баща на днешния крал Мохамед Шести, който пък стана кръстник на Симеон - Хасан. Семейството е силно привързано към България, поради което там сключи брак и там се роди детето им. Най-младият български принц вече говори български, арабски, френски и разбира испански, добавя княгиня Калина, цитирана от БГНЕС.
Това е стандарт вече, лайфстайл, както се казва. Иначе като се замисля, то цар вече си нямаме или поне не е действащ, един княз няма да ни се отрази зле. Пък може още по-ново време да дойде. Само този път не е лошо първо на кучетата да го пробват.
P.s. Снимка - Актуално.