Есен 2008: Котел и Жеравна

С Пламена решихме да отскочим за няколко дни до Жеравна. Ако си без кола е малко трудно, тъй като транспорта не е много удобен. Хванахме автобус до Котел, оттам с друг - до Жеравна. Котел не ми допадна много, очаквах някаква възрожденска атмосфера, пък не намерих такава. 2 часа търсихме улицата на занаятите, ама табелите ли бяха грешно поставени, ние ли грешно ги четохме, такава улица не намерихме. Ето, все пак и малко снимки от Котел:

Пристигнахме в Жеравна към обяд. Колеги ме бяха предупредили, че там има къщи - фантоми. Без течаща вода, без парно и с други подобни "екстри". Ние ще отседнем за два дни в "Юнашки глави". Не сме чували нищо за къщата, но - риск печели, риск патки пасе. Всъщност, "Юнашките глави" се оказа страшно попадение. Къщата е дървена, стара, не както други в селото, направени за да изглеждат стари. Стаята е с голяма баня, разбрахме, че в други едва се обръщаш, докато се къпеш.



Обядвахме в една от малкото механи в селото - "Старча". Мненията ни се смениха за два дни. Кухнята е разкошна, но в менюто, първия ден, нямаше цени. Това ни наведе на мисълта, че ти дърпат чертата както си преценят. Иначе, шкембе чорбата им е невероятна. Хапнахме и някакъв мезелък - "шкембе със смилянски боб в керемида". Разкошна работа:

Жеравна е много спокойно място. Човек има чувството, че тук времето е спряло отдавна, а единствените опровержения за това са малкото коли и цифровата телевизия. Хората са учтиви и възпитани, някак си не по задължение. Подозирам, че това е техният "лайфстайл".


Вечеряхме в механата на "Юнашки глави". Леля Зорка, майка на собственика, и още една баба държат механата. Разтропани жени, бързо работят, с усмивка посрещат и изпращат гости. Казват, че не се нуждаят от рекламни табели, защото на тях рекламата им я правят доволните гости. Прави са, ние също останахме доволни. Вечеря за двама: домашна туршия (прясно втасала), млечна салата (специалитетът - лапад, овче кисело мляко, чесън, орехи...), едно юзче домашна ракия, шишчета, пържоли, пържени картофи, еленско филе и две кани домашно червено вино... Мултиоргазъм за чревоугодниците. Всичко това - за няма и 70 лв.
На другия ден ще гледаме и малко природа. Препоръчват ни да се качим по екопътеката, над селото, а от билото - да видим Котел отгоре. Предупреждават ни, че много са се отказвали, не стигат до върха. Около 1 час е преходът, но си заслужава:

След голямото вървене, имахме сили само да хапнем по едно шкембе и да се проснем на леглото. Вечеря в механата на къщата, с най-невероятният миш-маш и сирене по шопски. Но, освен всички тези вкусотии, пропуснах да спомена закуската: палачинки с домашен конфитюр от праскови, мекици и гъсто като шуменска мъгла овче сирене.
На раздяла обещаваме, че пак ще се върнем. Заслужава си!!!

Добави в Svejo

Усмивки от архива

Онзи ден се поразрових из първите си писма, в първата си поща. И ето какво намерих:

Илиян Илиев (Шум.бг) - прохождащ журналист (тогава), научил едно от основните правила в журналистиката - за да пишеш за проблема, трябва да го опознаеш:

Второ правило: дори събеседникът ти да те отегчава, не трябва да го показваш:

Трето правило: винаги трябва да си близо до събеседника, независимо как изглежда и дали плюе като говори:

И още едно правило. Каквото и да пишеш, гледай да не си личи, че е поръчано. В случая, поръчител е в-к "Шуменски университет":

“Съхрани българското”

или купон на 500 малки българчета в колибата на Президента

Вторник… Рано е, спи ми се, а кафето е студено. Против бръчки. Обличам костюм, официални обувки и изхвърчам.
На гарата вече ме чака моя колега. За два дни е успял да каже на всички, че ще се среща с Президента. Бързо кафе, последна цигара и в автобуса. Мразя автобусите, действат ми подтискащо. Пълно е с ученици и студенти, които са били на бригадите в Плиска и Преслав. Странно е, те имат какво да си споделят, имат общи спомени, страхотни вечери… Както те казват.
София… Скапан от всичкия път, гладен, а и главата ми се вие от сутрешната водка. Но няма какво да те сгрее по-добре от нея. Нанасяне в средностатистически хотел. Е, малко по-мизерен.
01.11.2005г. 12:00. Вдигане на националния флаг пред Президентството. Държавния глава май щеше да говори нещо, но никой не чува. Народа се избива за безплатни фланелки. По три, ако може.
“Г-жо, те са за организаторите?”
“Ма, дай там една, за дицата!”
“Не може, за организаторите са!”
“Фу, да опустееш дано!”
Честит празник и на вас. Българска работа. Докато почне вдигането и свърши.
Към хотелите. Иначе трябва да обикалям из музеи 5 часа и накрая да гледам като не от тази планета. Сън, баня (софийската баня, голям кеф), храна… И пак изчезваме.
20:00, зала 1 на НДК. Не знаех, че има толкова много хора в България на едно място. Настроен съм страшно скептично (защо ли), моят човек, още повече.
Започва химна. Цялата зала на крака и пак само аз се държа за сърцето. Не че ме стяга, драго ми е, чувствам се българин. Даже и пригласям. По малко и фалшиво.
Духов оркестър засвирва “Дунавско хоро”. Трима младежи скачат и почват да играят. И изведнъж цялата зала започва да се тресе. Земетресение, 7-а скала по любов към българското. Хорота започва да се вие като хала, из цялата зала, млади стари и пак млади тропат с крака. Кой както може. Един старец вее огромен български трибагреник. И на лицето му виждам изписано щастие. По някое време някой вика “Скив, Първанов!”. И Президента на Р България се беше хванал на хорото.
Николина Чакърдъкова, Теодисий Спасов, Васко Василев… Настръхнах. Никога не се бях чувствал по-горд от факта, че съм българин. Странна смесица от възбуда, приповдигнат адреналин и истински патриотизъм.
И НИКАКВА ПОКАЗНОСТ. Никой не обявява изпълнителите, водещите… Всички знаем кои са и за какво са дошли.
И хора. Много хора, в цялата зала, от всякакви хора.
Някъде след 22 ч., Резиденция “Бояна”. Много храна, много хора. Първото свърши по-бързо. DJ - Коко Паносян (от Шумен). Хора отвсякъде и всякакви. Някои приказват на Президента, а той се опитва да излезе. Горката му охрана, бяха им побелели косите от притеснение. Първанов изчезва нанякъде.
По-късно дансинга е наш. Музиката е всякаква. По някое време започва и кръшна чалга.
Е, тук паднах от изумление! Президентът на Република България Георги Първанов. Щрака с пръсти на песен на Анелия, Гергана или която и да е там. И аз, до него. Щракаме си с пръсти.
“Г-н Президент, искам да Ви кажа, че с този концерт ме накарахте да се почувствам горд, че съм българин. Благодаря Ви!”
Усмивка, ръкостискане… Няма да си мия ръката поне месец.
Купона свършва. Гонят ни, макар и малко неуспешно. Часът минава 2, Пепеляшка отдавна се е превърнала в тиква.
Остават спомените. Спомените как едни хора на едно място ме накараха да се почувствам българин. Още веднъж. И още по-силно. Надявам се да е за пореден път.
И го пожелавам на всички. Съхранете и вие българското!

Мариян ИВАНОВ

Добави в Svejo