понеделник, 20 октомври 2008 г.

Есен 2008: Котел и Жеравна

С Пламена решихме да отскочим за няколко дни до Жеравна. Ако си без кола е малко трудно, тъй като транспорта не е много удобен. Хванахме автобус до Котел, оттам с друг - до Жеравна. Котел не ми допадна много, очаквах някаква възрожденска атмосфера, пък не намерих такава. 2 часа търсихме улицата на занаятите, ама табелите ли бяха грешно поставени, ние ли грешно ги четохме, такава улица не намерихме. Ето, все пак и малко снимки от Котел:

Пристигнахме в Жеравна към обяд. Колеги ме бяха предупредили, че там има къщи - фантоми. Без течаща вода, без парно и с други подобни "екстри". Ние ще отседнем за два дни в "Юнашки глави". Не сме чували нищо за къщата, но - риск печели, риск патки пасе. Всъщност, "Юнашките глави" се оказа страшно попадение. Къщата е дървена, стара, не както други в селото, направени за да изглеждат стари. Стаята е с голяма баня, разбрахме, че в други едва се обръщаш, докато се къпеш.



Обядвахме в една от малкото механи в селото - "Старча". Мненията ни се смениха за два дни. Кухнята е разкошна, но в менюто, първия ден, нямаше цени. Това ни наведе на мисълта, че ти дърпат чертата както си преценят. Иначе, шкембе чорбата им е невероятна. Хапнахме и някакъв мезелък - "шкембе със смилянски боб в керемида". Разкошна работа:

Жеравна е много спокойно място. Човек има чувството, че тук времето е спряло отдавна, а единствените опровержения за това са малкото коли и цифровата телевизия. Хората са учтиви и възпитани, някак си не по задължение. Подозирам, че това е техният "лайфстайл".


Вечеряхме в механата на "Юнашки глави". Леля Зорка, майка на собственика, и още една баба държат механата. Разтропани жени, бързо работят, с усмивка посрещат и изпращат гости. Казват, че не се нуждаят от рекламни табели, защото на тях рекламата им я правят доволните гости. Прави са, ние също останахме доволни. Вечеря за двама: домашна туршия (прясно втасала), млечна салата (специалитетът - лапад, овче кисело мляко, чесън, орехи...), едно юзче домашна ракия, шишчета, пържоли, пържени картофи, еленско филе и две кани домашно червено вино... Мултиоргазъм за чревоугодниците. Всичко това - за няма и 70 лв.
На другия ден ще гледаме и малко природа. Препоръчват ни да се качим по екопътеката, над селото, а от билото - да видим Котел отгоре. Предупреждават ни, че много са се отказвали, не стигат до върха. Около 1 час е преходът, но си заслужава:

След голямото вървене, имахме сили само да хапнем по едно шкембе и да се проснем на леглото. Вечеря в механата на къщата, с най-невероятният миш-маш и сирене по шопски. Но, освен всички тези вкусотии, пропуснах да спомена закуската: палачинки с домашен конфитюр от праскови, мекици и гъсто като шуменска мъгла овче сирене.
На раздяла обещаваме, че пак ще се върнем. Заслужава си!!!




вторник, 14 октомври 2008 г.

Усмивки от архива

Онзи ден се поразрових из първите си писма, в първата си поща. И ето какво намерих:

Илиян Илиев (Шум.бг) - прохождащ журналист (тогава), научил едно от основните правила в журналистиката - за да пишеш за проблема, трябва да го опознаеш:
Второ правило: дори събеседникът ти да те отегчава, не трябва да го показваш:
Трето правило: винаги трябва да си близо до събеседника, независимо как изглежда и дали плюе като говори:


И още едно правило. Каквото и да пишеш, гледай да не си личи, че е поръчано. В случая, поръчител е в-к "Шуменски университет":

“Съхрани българското”

или купон на 500 малки българчета в колибата на Президента

Вторник… Рано е, спи ми се, а кафето е студено. Против бръчки. Обличам костюм, официални обувки и изхвърчам.
На гарата вече ме чака моя колега. За два дни е успял да каже на всички, че ще се среща с Президента. Бързо кафе, последна цигара и в автобуса. Мразя автобусите, действат ми подтискащо. Пълно е с ученици и студенти, които са били на бригадите в Плиска и Преслав. Странно е, те имат какво да си споделят, имат общи спомени, страхотни вечери… Както те казват.
София… Скапан от всичкия път, гладен, а и главата ми се вие от сутрешната водка. Но няма какво да те сгрее по-добре от нея. Нанасяне в средностатистически хотел. Е, малко по-мизерен.
01.11.2005г. 12:00. Вдигане на националния флаг пред Президентството. Държавния глава май щеше да говори нещо, но никой не чува. Народа се избива за безплатни фланелки. По три, ако може.
“Г-жо, те са за организаторите?”
“Ма, дай там една, за дицата!”
“Не може, за организаторите са!”
“Фу, да опустееш дано!”
Честит празник и на вас. Българска работа. Докато почне вдигането и свърши.
Към хотелите. Иначе трябва да обикалям из музеи 5 часа и накрая да гледам като не от тази планета. Сън, баня (софийската баня, голям кеф), храна… И пак изчезваме.
20:00, зала 1 на НДК. Не знаех, че има толкова много хора в България на едно място. Настроен съм страшно скептично (защо ли), моят човек, още повече.
Започва химна. Цялата зала на крака и пак само аз се държа за сърцето. Не че ме стяга, драго ми е, чувствам се българин. Даже и пригласям. По малко и фалшиво.
Духов оркестър засвирва “Дунавско хоро”. Трима младежи скачат и почват да играят. И изведнъж цялата зала започва да се тресе. Земетресение, 7-а скала по любов към българското. Хорота започва да се вие като хала, из цялата зала, млади стари и пак млади тропат с крака. Кой както може. Един старец вее огромен български трибагреник. И на лицето му виждам изписано щастие. По някое време някой вика “Скив, Първанов!”. И Президента на Р България се беше хванал на хорото.
Николина Чакърдъкова, Теодисий Спасов, Васко Василев… Настръхнах. Никога не се бях чувствал по-горд от факта, че съм българин. Странна смесица от възбуда, приповдигнат адреналин и истински патриотизъм.
И НИКАКВА ПОКАЗНОСТ. Никой не обявява изпълнителите, водещите… Всички знаем кои са и за какво са дошли.
И хора. Много хора, в цялата зала, от всякакви хора.
Някъде след 22 ч., Резиденция “Бояна”. Много храна, много хора. Първото свърши по-бързо. DJ - Коко Паносян (от Шумен). Хора отвсякъде и всякакви. Някои приказват на Президента, а той се опитва да излезе. Горката му охрана, бяха им побелели косите от притеснение. Първанов изчезва нанякъде.
По-късно дансинга е наш. Музиката е всякаква. По някое време започва и кръшна чалга.
Е, тук паднах от изумление! Президентът на Република България Георги Първанов. Щрака с пръсти на песен на Анелия, Гергана или която и да е там. И аз, до него. Щракаме си с пръсти.
“Г-н Президент, искам да Ви кажа, че с този концерт ме накарахте да се почувствам горд, че съм българин. Благодаря Ви!”
Усмивка, ръкостискане… Няма да си мия ръката поне месец.
Купона свършва. Гонят ни, макар и малко неуспешно. Часът минава 2, Пепеляшка отдавна се е превърнала в тиква.
Остават спомените. Спомените как едни хора на едно място ме накараха да се почувствам българин. Още веднъж. И още по-силно. Надявам се да е за пореден път.
И го пожелавам на всички. Съхранете и вие българското!

Мариян ИВАНОВ