Статистика на самотата

Вече 30.8% от българите живеят сами, показват обявените днес данни за домакинствата* на база на преброяването, извършено през миналата година. В три от четири домакинства няма деца до 16 години. Данните показват по-силно изразено абсолютно и относително увеличаване на броя на едночленните домакинства. Техният брой от 662 853 през 2001 г. нараства на 925 385 през 2011 г. В същото време силно е намалял делът на домакинствата с повече от четири члена (повече от две деца) - от 27.3% на 20.7 на сто. Рязко се увеличава броят на семействата без деца. За период от десет години броят на домакинствата без деца под 16 години се е увеличил със 211 136, а домакинствата с деца под 16 години са намалели със 127 434.

Какво се крие зад числата и зад сухата статистика? Мисля, че всеки от нас, който се огледа около себе си, замисли се за своите близки, познати и роднини, ще си отговори. Животът вече стана такъв. Младите българи, тези които имат самосъзнание, не бързат да създават семейства, не бързат да имат и деца. Защото, колкото и да звучи извратено – децата са лукс, а семейството – финансова тежест. Едно е да се грижиш само за себе си и, когато направиш грешна стъпка, да си понасяш сам последствията, друго е и втори или трети да страда заради твоята грешка. Може да звучи клиширано, но времената ни направиха такива. Нас, младите. Ние, които избрахме да останем тук и да се борим с действителността. Но заради ежедневната борба за оцеляване и развитие, последните неща, за които мислим са семейство и деца. Просто не можем да си позволим и лукса за това. А и няма време. Учим, работим и стихове пишем, тъй както умеем. Е, малко са тъжни, малко са кратки, но нямаме време за повече. Учим докато работим, а понякога работим на две места. Сменяме работи, градове, приятели и любови и за последните две невинаги имаме време. Животът е мимолетен флирт, забивка в дискотеката и ние го живеем така, защото утре вече ще е свършило и може и приятен спомен да не ни остане. Затова нямаме време да направим това, което вие направихте – нас.

Не ни съдете, ние не сме егоисти, не сме болни кариеристи. Може би не ни пука чак толкова много за демографската ситуация у нас, за замиращата нация, но ние направихме това, което можахме. Ние просто останахме тук.

Добави в Svejo

Водата е за миене, от казан наливаме...

Пийнахте ли си водица? Ще си пийнете, ако сте си купили, пък ще си купувате, ако живеете в Шумен. Да ви напомня, че до 20 ч. няма да има вода, във връзка с намерение на „В и К” ООД гр.Търговище за извършване на монтаж на разходомерно устройство по трасето на довеждащия водопровод от яз.Тича. Каквото и да означава това...  Колежката Лили Вълкова намига на шуменското дружество, че отдавна не я бяха спирали. Да, ама не! Съобщение от 11 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 12,00 до 17,00 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, района северно и западно от хотел „Шумен”, района около МБАЛ. След това, датата е 4 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 18,00 до 23,30 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, МБАЛ и участъка до ул.Н.Попович.

И в този ред на мисли, на същия 4 ноември, “ВиК – Шумен” обновява статуса си във Фейсбук с мисъл на Марк Твен: "Най-добрият начин да се чувстваш добре е да направиш някой друг да се чувства добре." Мило звучи, нали. Особено докато гледаш пресъхналото кранче в кухнята, чиниите, които точно днес си решил да измиеш, а в устата ти е като в Сахара. И ти иде само добрини да правиш.

Но не само водата е важна, уважаеми! Щом я има човешката топлина около нас, вода не ни е нужна. Но как да я има топлината, след като радиаторите на шуменския ТЕЦ не впръскват така желаната температура. После се коментира, че българинът пиел много ракия. Ами как няма да пие – хем да утоли жадно гърло, хем малко да вдигне вътрешната температура. Че външната е относителна.

Пък, ако вече не ме чувате по радиото – не се притеснявайте. Възможно е и Е.ОН да се е сетил за вас. 

снимка: Дарик

Добави в Svejo

Времето е наше?

Преди години, дядо ми като един виден партизанин, макар фашист само на снимка да е виждал, дал абсолютно доброволно цялото си имушество на местното ТКЗС. Не, че е имал особен избор, но го е направил с чувство за изпълнен дълг и вяра в общественото добруване. Прибрал се една вечер, хвърлил калпака си на масата, а оттам изпадали банкноти. “Гледайте, казал, навсякъде – разградено, всеки краде, колкото може, а пак колко пари дават”. Днес дядо ми не е между живите и няма как да види как всичко бе окрадено, пък пари вече никой не дава. Няма срещу какво. Това е един от беглите ми спомени от времената, преди 89-та. И той е преразказан. Чувствам се щастливец, че не помня много, защото по-голямата част от съзнателния ми живот мина през годините на прехода, а така като гледам – и ще продължи през годините на неспирния ни преход. Колегата Антоний Димов написа днес във “Фейсбук” “Купих си 20 милинки и 1 кафе, но нито кафето е кафе, нито милинките са същите. до това ни доведе 22 годишният ни преход и гоненето на демокрацията. а честито!”

Само дето аз не помня нито милинките, нито кафето. Не тъжа за тях, не тъжа за кебапчетата и лимонадата. Нито за марципаните и дъвките “Идеал”. Тъжното е, че демокрацията наистина я гоним 22 г., а като я хванем, се оказва, че не знаем какво да я правим. Тъжното е, че сме народ, който избира между салама и свободата. Тъжното е, че май нямаме нито едно от двете. Имам един любим цитат на Апостола на свободата, който за съжаление, толкова десетилетия по-късно, все още е актуален:

“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

Еми, какво ни остава освен да полеем и днес демократичния ни преход. Само че, дали да е за рожден ден или да отлеем малко на земята. За тези, които не усетиха прехода и за тези, които няма да успеят.

Добави в Svejo