сряда, 31 август 2011 г.

10 години по-късно или как се сбъдват мечтите

Двамата седят на пейката. И друг път са били на същата пейка, но тогава тя изглеждаше различно. Днес е облечена просто: къси дънки, маратонки и фланелка. Погледът и обаче е различен. Когато го зърва за части от секундата, в очите й се чете вина и тя бързо се обръща в другата посока. Той нервничи, усеща, че нещо ще се случи. Тя става, започва да върви напред – назад, накрая се спира до него и изстрелва:

- Трябва да се разделим!

Той поглежда към краката си, нервно върти пръсти и я пита:

- Има ли друг?

- Така! Подобрение! Сега искам да го изиграете, докато се гледате в очите.

Последната реплика е на актьора Георги Кадурин, а момчето и момичето са част от уъркшопа на Кадурин, в рамките на МОНТФИЗ (Младежка организация за независимо театрално и филмово изкуство) Арт Фест 2011, който за втора поредна година се проведе в Шумен. Момичето се казва Аделина и е трето ниво в актьорските школи в София. Тя, заедно с десетки свои приятели, курсисти в младежката организация, бяха част от едноседмичното обучение в десетия град на България. И Георги Кадурин, в една от залите на Младежкия дом в Шумен, им казва, че на сцената последното средство е говоренето, от горните етажи се разнася кавър на „We will rock you”. Това са учениците на Етиен Леви, които заедно със своя преподавател, репетират за гала концерта, който е част от програмата на фестивала. Въпреки многото часове усилена работа през цялата седмица, певецът не изглежда уморен.

- Явно работата ми с младите се оказва моето призвание, споделя Етиен Леви - Преди много години, когато бях студент в Българската държавна консерватория, в тогавашния Полувисш естраден отдел, бях ученик на легендарната певица и актриса Ирина Чмихова. Интересувах се много от звукоизвличането, изобщо от компонентите, свързани с вокалната техника. Тя, покрай този мой интерес, някакси пророкува: „Знаеш ли, Етиен, някой ден сигурно ще си преподавател”. И от 1998 г., точно след „Златният орфей”, получих покана да бъда преподавател в естрадния отдел, тогава вече Факултет за поп и джаз изкуство. Като млад предподавател ми дадоха студенти, които бяха отписани едва ли не. Аз лично ненавиждам и не приемам такова отношение към учениците. Заех се много сериозно и постигнахме едни много сериозни резултати. Това беше началото на моята преподавателска кариера, която аз лично превърнах в мисия, защото за да застанеш с цялото си същество, с познанията си, с обичта си към тези млади хора, аз лично го считам за мисия.

- А смяташ ли днешното поколение за талантливо?

- Определено! Покрай преподаването, конкурсите, на които съм в журито, имам невероятната възможност да наблюдавам развитието от ранна възраст до момента с явяването им на големи конкурси и кандидатстването им в университети. Така че много съм свързан с младата генерация, самият аз се чувствам много млад покрай тях. Чувствам се част от тях.

Опитвам се така да ги предразположа, че те да повярват, защото когато се качат на сцената, трябва да имат много силна вяра в себе си, амбиция, трудолюбие и много силна психика.

Част от МОНТФИЗ Арт Фест 2011 са и „Игри и упражнения за развиване на въображението, психофизическия и говорния апарат”. Зад сложната формулировка се крият далеч по-прости неща, разказва актрисата и преподавател Мария Сапунджиева:

„Опознаване на самото тяло, защото в актьорската професия, тялото е инструментът, с който те работят. Не можеш да работиш тази професия, ако не развиеш сетивата си. Полезно е, дори да не се занимаваш с актьорство, защото човек все повече изключва тези сетива, някакси животът ти да минава като влак и всичко да минава покрай него, без да го усеща и да го чувства”, пояснява Сапунджиева и дава пример с едно от упражненията в уъркшопа: слага се топка между челата на двама партньори, без да ползват ръцете си, те трябва да я смъкнат до пода и да я качат отново до челата си.

„Тези деца са бъдещето на страната ни и има смисъл отсега да „им напълним раничките” със самочувствие, защото на тях ще разчитаме в един момент”, през усмивка добавя Мария Сапунджиева.

Ралица Бежан отдели една седмица за обучение по сценична реч. Но едно такова обучение не започва директно на сцената:

„Първото, към което ги водя е опознаването на вътрешното и личното им пространство. Като започнат да опознават повече себе си, като премахнат психическите си блокажи, ще станат едни по-освободени, по-спокойни хора, които ще създадат и другото пространство, което го има, но ние го унищожаваме.”

МОНТФИЗ Арт Фест 2011 далеч не бе само това. Уроци по салса, аржентинско танго, индийски танци, регетон, афроджаз.... Фестивалът не може да се опише, той трябва да се изживее.

Една седмица след старта и часове след финала на събитието, което събра стотици млади хора и техните учители в Шумен, „бащата” на младежката организация Слав Бойчев е видимо доволен от случилото се. Разговорът ни е на по чаша кафе в градската градина в Шумен, чакайки влака за София.

- - Ще те върна 10 години назад. Как започна авантюрата
МОНТФИЗ?

- През 2000 г. направихме експериментално един 54 минутен игрален филм, ученическа история. Тогава бях 8 клас, там се роди идеята да направя една организация, в която не просто да се съберем хора, които да правим непрофесионални филмчета и спектакли, а и хора, които да се занимават и организационно с нещата, защото изпитах на собствен гръб както означава да организираш над 70 души, толкова беше екипът. Направихме го с 500 лв., имахме 30 спонсори, хората ни даваха по 20, по 30 лв. Година по-късно, бях в началото на 10-ти клас, събрах ученици от различни шуменски училища. Хора, които са ентусиазирани и надъхани да се занимават с театър, с непрофесионално кино и така стана МОНТФИЗ. В последствие, МОНТФИЗ сам си пое повече по пътя на театъра, отколкото на киното и се превърна в общоградска, ученическа театрална трупа. След 12 клас ме приеха в НАТФИЗ, аз не исках да се разпада цялата работа, свързах се с актьори от шуменския театър и им преложих да направим школа. Направихме на ксерокс, на А3, едни плакати, събрахме нови хора и така МОНТФИЗ се обнови и стана школа в Шумен през 2004 г. Междувременно аз задействах и в София да направим същата школа, свързах се с Наталия Барцкая и Илия Раев, те са първите преподаватели в МОНТФИЗ – София и през 2007 г. открихме школа и там. След което направихме и вокални школи, в последствие и във Варна открихме клон, сега имаме и танцов център в София...

- Никога няма да забравя първата постановка на МОНТФИЗ, която гледах в Шумен „Зех тъ, Радке, зех тъ”.

- Беше емоция, аз тогава бях първи курс в НАТФИЗ и играх. Обяснявах на професорката си какви ли не неща, една седмица трябваше да отсъствам, казах й, че съм болен, за да мога да играя в представлението.

- Имаше ли много скептици, когато започвахте?

- Имаше. Оф, то и сега има! Има много хора, на които им е по-удобно другите да не правят нищо и по този начин те оправдават собственото си бездействие. А някой като прави нещо и започва да дразни, защото всеки един си казва „явно може, явно става”. Малко са тези хора, разбира се, но има достатъчно, които да ми кажат „няма да стане”. Но някакси стават нещата. Когато има желание, когато имаш цел, която е много сериозно подкована във времето. Една мечта, когато я облечеш със срок и се превръща в цел.

- Така погледнато, успя ли да си сбъднеш мечтата или има още върху какво да работиш?

- Има още много. На този етап, това, което съм мечтал преди няколко години, съм го сбъднал. Сбъдването на всяка една мечта поражда следваща. И се надявам, че никога няма да спра да мечтая, защото това е единствената причина, поради която има МОНТФИЗ.

- Проследяваш ли във времето хората, които са минали през различните школи на МОНТФИЗ, колко от тях започват професионално да се занимават с изкуство?

- Около 1/3 поемат по този път, минимум. В НАТФИЗ вече завършват първите наши възпитаници.

- И любимият на журналистите въпрос. Какви са бъдещите т ворчески планове на Слав?

- Аз открих за себе си преподавателската работа като любимо занимание. Иначе, в три посоки: едната е развиването на МОНТФИЗ като управление. Оттам нататък, аз нямам намерение да спирам да бъда актьор и мисля много активнно да продължавам да се занимавам с тази си дейност. Ето сега през септември ще излезе „Английският съсед” на Дочо Боджаков, един филм, който заснехме миналата година по това време. Ще работя и върху вокалните си умения.

- Накъде повече може да се развива МОНТФИЗ?

- Има още какво да се прави. Има още много сфери, които са ми любопитни и можем да развием. А и има още много места, където няма МОНТФИЗ – например Бургас, Благоевград...

- И като свърши страната, ще го правиш международен...

- Ами, много бих искал!

В този момент, курсистите на Слав го подсещат, че идва време за влака и за тяхното отпътуване. За да може следващата година отново да дойдат – с още по-голям хъс и двойно по-заредени с енергия и позитивизъм. Позитивизъм, че младите българи искат, могат и ще се занимават с култура. Пък дори и напук.


p.s. текстът е публикуван в Public Republic