вторник, 26 февруари 2013 г.

Дъмбълдор не би позволил това!


Очакваше се. Даже малко закъсня. Протестиращите посочиха и следващия виновник. Този, който винаги е трън в очите, който винаги пречи, който никога не е удобен – медиите. И по-точно „гадните“ журналисти. Епитетът си е мой, наизустен от кратката ми 9 годишна практика. Просто съм свикнал да го чувам, затова предпочитам сам да си го казвам. При разговор с един от лидерите на протеста в Бургас, една колежка бе обвинена, че е платена и телефонът й бе затворен. Тя просто изрази съмнение в някои от исканията и тезите. Като например – нямало нужда от образователен ценз на управляващите, защото се видяло какво правели до сега образованите.
Първа журналистическа грешка: Нямате право да не се съгласявате с протестиращите. Каквото Ви кажат, го записвате дословно и така го предавате. Няма значение, че може да е противоречиво или нелогично. Иначе сте платени журналисти.
Протестиращите започнаха да се изнервят, когато репортерите ги питат за исканията им. Дразнещи били и квалификациите, че самите искания били хаотично представени и разнопосочни.
Втора журналистическа грешка: Нямате право да изказвате лично мнение. Ако исканията се променят с времето, само ги представяте безпристрастно и без коментар. Няма значение, че един казва „Искам цената на тока да падне с 10%“, а друг „Искам с 50%“. Или пък се настоява за лов на еднорози в Тетевен. Записвате всички искания и така ги представяте. Слушателят, зрителят или читателят да се оправя сам.
снимка: Фейсбук
 И последно – журналистите минимизират протестите. В Бургас недоволните граждани недоволстваха, че репортерите не могат да броят. Последната неделя журналистите ги изкарали 3 – 4 000, пък те били 8 или 10.
Трета журналистическа грешка – не бройте. Попитайте организаторите на протеста колко са се събрали и сложете още 20% отгоре за всеки случай.
Това към колегите. А към протестиращите:
Уважаеми колеги. Обръщам се така към Вас, защото откакто и когато сте на улиците и ние сме с Вас. Заедно мръзнем, заедно стоим под дъжда и на вятъра. Не сме ние отдушника на Вашето недоволство. Напротив – ние сме неговият проводник, канал. В една книга пишеше, че ако в Шеруудската гора проговори дъб, а на другия ден го няма в „Таймс“, значи просто не се е случило. Гарантирам Ви, че и с протестите е същото. Не искаме медал, такава ни е работата. Ще Ви издам една тайна, уважаеми протестиращи – журналистите, точно тия, дето не можем да, имаме навика да увеличаваме бройката на протестиращите. За масовост. Така че, не ни обвинявайте, че не можем да броим. Можем и други неща. Да търпим да ни обиждате, да хвърляте камъни и по нас, да ни сочите среден пръст или да ни обвинявате, че изпълняваме поръчки и лъжем. Можем и да решим, че протести няма. Едва ли ще го направим, но можем. Защото най-малко журналистите сме Ви виновни за нещо. Все пак сме от една страна на барикадата. Докато Вие не ни изгоните от там. Но Дъмбълдор не би позволил това!

петък, 22 февруари 2013 г.

Важното е кръв да се лее!

Така завършваше един анекдот, подходящ както за протестите, така и за по-късен часови пояс, обаче. Всичко започна добре. Високите сметки за ток изкараха народното недоволство наяве и то се изля по улиците. На хората просто бушоните не им издържаха и дадоха накъсо. Какво се случи после? Един викаше „мафия“, втори – „оставка“. Исканията започнаха от сметките за ток и преминаха през Топлофикация, мобилните оператори, по-високи заплати, пенсии, детски надбавки, предсрочни избори, смяна на целия политически „елит“, свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията, народно правителство… Някъде четох, че се искало приватизация и на големите хипермаркети.
1500, според някои колеги около 2000 души, излязоха на протест в неделя в Бургас. С течение на седмицата, хората започнаха да стават все по-малко. Започнаха да се организират и алтернативни протести – срещу размера на пенсиите и в защита на премиера в оставка Бойко Борисов. Народното недоволство в града край морето изгони и няколко политици, опитали се да яхнат вълната. И някакси енергията започна да гасне. Не само в Бургас, а в цялата страна. Докато накрая остане един самотен старец с оръфана табела в ръце. Лицето на българският протест, за съжаление или радост, са тези хора. Те, които излязоха заради празния си хладилник и студената стая. Толкова са ни протестите. Липсва посочването на проблема, липсва единност в исканията. Кои сме ние? Протестиращи. Какво искаме? Не знаем. Кога го искаме? Веднага. Такива откровени подигравки циркулират вече в Интернет. Протестът през 97 – а си имаше цел. Властта да падне и тя падна. Днешните протести загубиха цел и посока. Така и ще загубят своят ефект. Всъщност, те постигнаха частичен успех. Показаха на властимащите и властоялите се, че народът почва да озверява. Не като прасета пред парламента, а като глутница бездомни кучета, готови да разкъсат парче месо. Глутница сме, наистина. Обаче без водач, защото вече и на водачите вяра нямаме. Все ни обещават светло бъдеще, а после ни продават свещи, с които да го търсим из мрака. Обидете ми се! Наругайте ме, че спирам гражданския Ви устрем! Напсувайте ме! Но по-добре се приберете вкъщи. Засега постигнахте толкова. Не е малко, но толкова можем. Да запазим поне тази енергия, която ни даде сила сега. Да я запазим, защото пак ще ни трябва, натам отиват нещата у нас. Приберете се при празния хладилник и в студената стая. Па седнете и помислете какво точно искате. Целта, уважаеми протестиращи, оправдава средствата. Но фиксираната цел. Всичко друго е протест заради самият протест. И когато я избистрите вие, ще се видим с Вас на площада. Дали ще съм с микрофон или просто ще скандирам до Вас, аз ще съм там. Но когато знаем за какво се борим. Защото, както е казал Левски „Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме“.