вторник, 15 ноември 2011 г.

Водата е за миене, от казан наливаме...



Пийнахте ли си водица? Ще си пийнете, ако сте си купили, пък ще си купувате, ако живеете в Шумен. Да ви напомня, че до 20 ч. няма да има вода, във връзка с намерение на „В и К” ООД гр.Търговище за извършване на монтаж на разходомерно устройство по трасето на довеждащия водопровод от яз.Тича. Каквото и да означава това...  Колежката Лили Вълкова намига на шуменското дружество, че отдавна не я бяха спирали. Да, ама не! Съобщение от 11 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 12,00 до 17,00 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, района северно и западно от хотел „Шумен”, района около МБАЛ. След това, датата е 4 ноември: Поради възникнала авария по главен водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на гр.Шумен, от 18,00 до 23,30 часа ще бъде спряно водоподаването за абонатите в района на кв.Боян Българанов, МБАЛ и участъка до ул.Н.Попович.
И в този ред на мисли, на същия 4 ноември, “ВиК – Шумен” обновява статуса си във Фейсбук с мисъл на Марк Твен: "Най-добрият начин да се чувстваш добре е да направиш някой друг да се чувства добре." Мило звучи, нали. Особено докато гледаш пресъхналото кранче в кухнята, чиниите, които точно днес си решил да измиеш, а в устата ти е като в Сахара. И ти иде само добрини да правиш.
Но не само водата е важна, уважаеми! Щом я има човешката топлина около нас, вода не ни е нужна. Но как да я има топлината, след като радиаторите на шуменския ТЕЦ не впръскват така желаната температура. После се коментира, че българинът пиел много ракия. Ами как няма да пие – хем да утоли жадно гърло, хем малко да вдигне вътрешната температура. Че външната е относителна.
Пък, ако вече не ме чувате по радиото – не се притеснявайте. Възможно е и Е.ОН да се е сетил за вас. 


снимка: Дарик

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Времето е наше?


Преди години, дядо ми като един виден партизанин, макар фашист само на снимка да е виждал, дал абсолютно доброволно цялото си имушество на местното ТКЗС. Не, че е имал особен избор, но го е направил с чувство за изпълнен дълг и вяра в общественото добруване. Прибрал се една вечер, хвърлил калпака си на масата, а оттам изпадали банкноти. “Гледайте, казал, навсякъде – разградено, всеки краде, колкото може, а пак колко пари дават”. Днес дядо ми не е между живите и няма как да види как всичко бе окрадено, пък пари вече никой не дава. Няма срещу какво. Това е един от беглите ми спомени от времената, преди 89-та. И той е преразказан. Чувствам се щастливец, че не помня много, защото по-голямата част от съзнателния ми живот мина през годините на прехода, а така като гледам – и ще продължи през годините на неспирния ни преход. Колегата Антоний Димов написа днес във “Фейсбук” “Купих си 20 милинки и 1 кафе, но нито кафето е кафе, нито милинките са същите. до това ни доведе 22 годишният ни преход и гоненето на демокрацията. а честито!”
Само дето аз не помня нито милинките, нито кафето. Не тъжа за тях, не тъжа за кебапчетата и лимонадата. Нито за марципаните и дъвките “Идеал”. Тъжното е, че демокрацията наистина я гоним 22 г., а като я хванем, се оказва, че не знаем какво да я правим. Тъжното е, че сме народ, който избира между салама и свободата. Тъжното е, че май нямаме нито едно от двете. Имам един любим цитат на Апостола на свободата, който за съжаление, толкова десетилетия по-късно, все още е актуален:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.
Еми, какво ни остава освен да полеем и днес демократичния ни преход. Само че, дали да е за рожден ден или да отлеем малко на земята. За тези, които не усетиха прехода и за тези, които няма да успеят.