понеделник, 22 декември 2008 г.

"Да зарадваме депутатите за празниците"

Кампанията я видях в сайта на Богомил Шопов . Хареса ми, пуснах картичка, оставям и тук, за да можете и вие да се включите:

вторник, 16 декември 2008 г.

Честита ми награда!



Не, че се хваля... Абе, хваля се. Радио Шумен спечели специалната награда за материал за интеркултурния диалог на 10-ия конкурс на Представителството на ЕК за България - "Робер Шуман". Фийчърът, с който спечелихме призa е мое дело. Както и казах, много ми е специална таз награда, защото това е първия конкурс, на който участвам, респективно - и първата награда. Пък то е като първата целувка, ще я помниш цял живот и ще я сравняваш с всички останали.

Айде, честито :)

понеделник, 15 декември 2008 г.

Днес: 15 декември

По стара българска традиция, празниците се отбелязват няколко дни преди настъпването им и, обикновено, няколко дни след завършването им. Поне в моя роден край е така. Този път, обаче, примерът е от пловдивско.

"Пътна полиция" е задържала 64-годишна жена от с. Цалапица, която шофирала колата си в нетрезво състояние на автомагистрала "Тракия". При проверка с дрегер, апаратът отчел 1,51 промила алкохол в кръвта на бабата. Въпреки почерпката, жената се качила зад волана на Форд-а си и потеглила. По време на проверката тя обяснила на униформените, че не е пила алкохол, преди да потегли с автомобила си.

Ха, пък после казват, че на младите кръвта им кипяла като младо вино. Явно днес модата е друга. Но ние не сме нация от пияници и се занимаваме и със сериозни теми.

И на 15-ти декември, политиката и политиканстването ни заляха като евтино олио – супермаркет.

“Ще свалим БСП и ДПС от власт”, подчерта Мартин Димитров, който събра най-много гласове на вътрешнопартийните избори в СДС.

Това звучи мотивиращо за вашите съратници, г-н Димитров, но интересното е, че не се ангажирате с дата. Или поне година. Защото с този наплив от членове, засега изгледите не са розови. Според публикации в интернет, последователите на синята идея в Шумен били 50... Тук водещият замълчава или поне сменя темата.

Но, докато някои правят избори по американски, други обират суперлативи от книгите си.

"Винаги съм му стискала палци. Той е човекът, който заслужава това", казва в интервю за национален ежедневник приятелката на премиера Елена Йончева.

Журналистката казва, че е прочела книгата на Станишев “Защото сме социалисти”.

"Това е наистина той. Написал е нещата, които споделя и пред приятели. Там няма никакъв висок патос и партийна риторика, това са думи, които трябва да присъстват по-често в политиката, този човешки диалог за нормалните неща от живота", казва тя.

Е, аз не съм я чел, защото не съм социален тип, пък какво остава за социалист. Но чакам на пазара и други произведения: “Защото не сме етническа партия”; “Защото знаем какво са 800 дни”; “Защото не сме социалисти”; “Защото не сме социалисти 2” (с лилави корици” и “Защото сами си правим избори и си ходим на тях”. Авторите са други, разбира се, мисля, че и сами ще се досетите кои са.

Но докато у нас любовта към управляващата класа се споделя, обикновено, с протести, в други култури я засвидетелстват по различен начин. Приказката “По дрехите посрещат...”, в арабските страни е преиначена.

Журналистът, който замери американския президент Джордж Буш с обувките си, работи в телевизия "Ал Багдадия" и се казва Мутандар ал Зейди, съобщиха световните медии. Припомняме, че репортерът скочи от стола си точно, когато Буш завършваше прощалната си пресконференция в Багдад, хвърли обувките си и извика на арабски:

"Това е целувка за сбогом, куче!".

За сведение, обувките са били 43-ти номер. А като си представя, че днес Джордж Буш е в Афганистан, на изненадваща визита. Какви ли летящи предмети го очакват там... Традициите не са това, което бяха. Едно време с яйца и домати се изразяваше народната обич, а сега хората преминали на лека промишленост.

Веднага след инцидента, на конференцията на ООН за климатичните промени плъзнаха и вицовете.

Посланикът на Франция Брис Лалонд спретна поредната шега с бъдещия бивш американски президент Джордж Буш:

"Към Белия се приближава човек и казва на охраната, че иска да се види с Буш. Бодигардът му отговаря, че този президент вече не живее тук. На следващия ден същият човек отново пристига пред Белия дом със същата молба. Охраната отново отговоря, че Буш вече не живее в Белия дом. Когато и на четвъртия ден се повтаря същото, полицаят видимо раздразнен му казва: "Колко пъти да ви кажа, че него вече го няма тук?". Човекът отговорил: "Зная, зная, но ми е толкова приятно да го чувам отново и отново!".

понеделник, 8 декември 2008 г.

Честит 8-ми декември!

Хайде да се веселим, докато сме млади

След радостната младост


След отегчителната старост


Ще ни притежава пръстта



И ако сте от мнозинството, което сега се въпросително се почесва по темето, няма да ви държа в неведение и ще ви издам: това е началото на студентския химн “Гаудеамус игитур”. Винаги съм си мислел, че ако той се пееше от няколко засукани студенти, с различни полове, в зависимост от предпочитанията и в различен аранжимент, щеше да е по-достъпен за по масовата аудитория, но това е друга тема.
Всъщност, днешният студенточовек едва ли обръща кой знае какво внимание, точно на този ден, на химна. Или поне не на студенстския. Днес учащият се има друга работа – да се трансформира.
Как биха протекли тези метаморфози в един средностатистически ден на един средностатистически студент?
Ранно ставане, към 10 ч., с виковете на съседа по легло, стая или етаж. Едната възможност е виковете да са радостни, с голяма доза еуфория – все пак празник е днес. Другият вариант е пак да няма топла вода и измъченото студенстко тяло да е установило това, заставайки под душа. Възможна е и компилация.
Следва мъчителното пиене на сутрешно кафе, гонейки спомените от предишната вечер и бавно преминавайки в активно състояние, след топло рестартиране на системата. Някоя заблудена душа ще попита: “Какви лекции ще имаме днес?”, с което ще си навлече истеричен смях и саркастични коментари пред останалите съседи.
Лека, полека нещата отиват към бърз обяд, който е съсредоточен в довършване на количествата от колета – помощи изпратен от от Роднинската служба за взаимопомощ на студентите. Е, някой ще се опита да се отскубне от кайсивото изкушение на дядото на Мартин от 3-ия етаж, някой и наистина ще успее, прилагайки силни аргументи.
Така или иначе, следобедът е изпълнен с приготовления.
За представителите на нежния студенски пол те са физически – дрехи, прическа, грим, докато техните опоненти залагат на психологическите: колко, коя, къде и колко. Интерпретациите оставям на вас. Иначе, вечерта за всички протича различно, само сутрините си приличат. Но студенският празник носи магия, различна от ежедневието на студента. Най-малкото, защото съществува илюзията за нещо по-различно. Най-малкото, защото на този ден студентът ще се почувства по-близко до Валхала, ако приемата тази метафора: където празненството не свършва и продължава цяла вечност. Разликата е, че за студентът купонът свършва, рано или късно, а и на другия ден има лекции.
Но, така или иначе, днешният учащ вече се е доближил до понятието свръхчовек.
За Ницше, това понятие означава да преодолееш дълбоката погрешност на съвременния свят, на морала, културата и самия човек и по този начин да възвестиш триумфа на живота в неговите непосредствени инстинкти и влечения.
Макар и с по-прости думи и действия, българският студент вече достига понятието свръхчовек. Искате примери ли:
От ранна възраст този индивид придобива специализирани умения: шпакловане, фугиране, лепене/разлепяне на тапети, поправка на електрически уреди и ВиК инсталации, готвене с минимални количества, необходими за ястието, асортименти и други важни, социални умения. Студентът придобива още способността да се изкъпе със студена вода при минусови температури, да издържи 3 дена само на алкохол и цигари, тук – таме и някоя ядка, както и 5 дена без вода. Научава се да си мие зъбите и със степчето, останало от предната вечер.
Придобива и социални умения: с лекота може да пие до 5 сутринта, а час по-късно да вземе изпит, и то с нелоша оценка. Социализира се лесно в обществото, придобива способността да общува непринудено с много, непознати хора в малки пространства (разбирай – стая в общежитията по време на купон). Лесно съжителства дори и с нелицеприятни представители на животинския свят: хлебарки, мишки и др. Развива и умения на манипулатор: може да разтяга локуми по време на устен изпит, да не каже нищо по темата, а накрая да получи хубава оценка.
И ако това не е свръхчовек – здраве му кажете.
Но, размишленията не са за ден като този, затова ще добавя само: “Човек и добре да живее, завършва университета все някой ден”. Наздраве! Маестро – музика!

неделя, 30 ноември 2008 г.

Страсбург: Петит Франс

Петит Франс или Малката Франция е, може би, най-страхотното място в Страсбург. В този квартал наистина може да се усети магията на града. От малките уютни кафенета, до спретнатите ресторанти, китните паркове и плуващите лебеди в Ил, каналът на Рейн, който минава през града.







Две неща трябва НЕПРЕМЕННО да направите в Петит Франс: да се разходите с корабче по реката и да опитате един от местните специалитети - la choucroute. С чаша елзаска бира или кианти, по ваш избор.



Страсбург: Катедралата

Страсбург - това име, като че ли повече се споменава в България с леко негативен акцент, заради Европейския съд на човешките права, в който съдят страната ни... абе, честичко. Иначе, френският град се намира в провинция Елзас/Алзас, на около 5 км. от германската граница. Самият град е бил и немска територия и всъщност, това ясно си личи от немската архитектура, кухня, табелите на немски език...

"Страсбургската катедрала е шедьовър на готическия стил. Била е построена само с една кула, защото имайки предвид песъчливата, влажна почва в района, архитектите на онова време са изчислили, че втора кула ще срути цялата конструкция."

Самата катедрала е величествена. Толкова е висока, че когато я погледнеш, имаш чувството, че кулата й опира в облаците. Трудно се хваща цялата на снимка.
























петък, 28 ноември 2008 г.

Белослава


Невероятна! Очарователна! Магнетична! Вълшебна! Може би тези думи са подходящи за Белослава. Особено след концерта й в Ирландския бар в Шумен, в четвъртък вечер. Противно на очакванията ми, бившият пъб е пълен. Белослава закъснява малко, но това само "настървява публиката". Музиката й е успокояваща, любовна, романтична, танцувална, лежерна... Всъщност, за всеки тя е различна, зависи от индивидуалното настроение на всеки и от неговата перцепция. Излиза 4 или 5 пъти на бис. Накара, иначе малко консервативната шуменска публика, да танцува. А това не е лесно - виждал съм. Обърна внимание на всеки, който искаше внимание. Държеше се така, както се държи и пред камера - мила, чаровна, усмихната, учтива - звезда, която не се държи като "звездалинка". Минути след концерта, макар и изморена, намира време и за интервю:

- Феновете, а и журналистите, обичат да лепят етикети. Ти си "бялата негърка", "ходещо очарование", "нежен полъх"... Колкото и да е трудно човек сам да определи себе си, как би се нарекла в едно словосъчетание или едно изречение?

- Всъщност, медиите през всички тези години, в които аз имам нещо да споделя с масите, страшно много ме пазят и наистина много мили неща казват за мен, които, аз отстрани погледнато - по-лесно възприемам. Но от своя гледна точка, не мога да бъда толкова мила към себе си, защото... Не знам дали, защото съм зодия Рак и съм много критична, дълбока и някак си все нещо не ми е точно. Мисля, че целия път, който до момента вървя е пълен с адски много откровения, от текстовете ми, до музиката ми, с музикантите, на които адски много държа, до сцените, клубовете, било то по-малки, по-големи и още по-големи сцени и всичко е много лично и откровено. И то е споделено. Така че, много вярвам, че всички досега казани думи за мен са истина. Защото аз, до голяма степен, пък съм истинна към хората, с които съм ги споделила.

- Заговори за сцената. На какви сцени обича да пее Белослава?

- Признавам, че клубовете са ми най-голямата ми страст, защото преди точно 10 г. се качих в "Суингинг Хол", още бях студент в Консерваторията, 2-ри курс, собственикът на "Суинг"-а, Гальо, един човек, на който много дължа аз и много други музиканти, ми даде вечери, в които да пея на малката сцена там. Той ме запозна с Живко Петров, на който аз бях до тогава страхотен фен и ходех да го слушам. Първо пред 5, после пред 10, пред 15, 20, 200 и и стана така, че последните ми три концерта, коледни в Народния театър, не събираха достатъчното хора, които искаха да чуят музиката. Тази година, заради това решихме да не е коледен концерт, четвъртият подред в Народния, защото там местата са по-малко, отколкото хора биха искали да дойдат. И решихме да бъде във зала "Универсиада" и да опитам да се срещна с повечето от тях, тоест съвсем естествено беше, през последните 10 г., пътят, който ме срещаше с хората, ги увеличаваше и тях, и желанието ми те да бъдат повече. Така че, не мога да си избера. Понякога на голяма сцена, хората са заразени от всеобщата еуфория и не са толкова лично настроени към контакта с теб самия. Понякога пред двама души, в малък клуб, е много по-грандиозно като адреналин и усещане , защото да грабнеш двама души е много по-трудно, отколкото 2000. Съвсем естествено нещата се развиват, че колкото повече - толкова по-добре, защото мисията си заслужава.

- Соул, джаз, нещо по средата... Аз ли греша или ти си пяла и трип-хоп?

- Да. Предимно това ми е в сърцето. Много ми харесва и трип-хоп, и ейсид джаз. Дори най-новият ми сингъл, който ще излезе сега, в по-голямата си част от времето в него не рапирам, но е речитатив и е до голяма степен свързан с трип-хопа и с ейсид-джаза отколкото с напевния модел, който е присъщ за повечето от нас, за мен самата, обаче имам огромно желание понякога да изповядвам някаква идея и тя не става с пеене, тя става с думи, думи, думи... И написах един безумен текст, който трябваше да изговоря, изговоря, изговоря... И сингълът, който ще излезе съвсем скоро, след две седмици, се казва "Празен поглед" и е една ответност на нашата действителност и...

- Нещо хейтърско, малко в стил "Спенс"...

- Елегантно осмиване на публиката със силикон, и устни, и коли, които по-скоро за мен са празни отвътре, но пълни отвън и без нищо да намеквам, просто искам да споделя идеята си, че светът и красотата е в душата, а не където и да е било другаде и там, някакси нареждам, нареждам, нареждам... Срам, не срам, реших, че и аз ще мога. Дори на български е адски трудно, но ще го чуеш и ще го чуят и слушателите и мисля, че ще прецениш за себе си дали.... Тя истината е важна, а не начинът, по който е поднесена.

- Ти правеше страхотни комбинации с хип-хоп. Мислила ли си за някакво друго смесване на стилове

- Хич не обичам смесването на стилове. Правили сме и с оперни певци версии на "Верди", които са джазирани. Аз съм минималист и ми е много трудно да ги възприема. Дори да е изпълнено от най-добрите, забелязвам, че стилът е много личен избор. Сега в новия албум на "Ъпсурт" имаме една страхотна песен и си избирам стила на рапа, трип-хопа и ейсид-джаза да бъдат водещи. Иначе, другите стилове са за ценители и може би, аз не съм съвсем от тях.

- Заговори сама за третия си студиен албум. Ще ни разкриеш ли малко повече тайни около него? Ще има ли гост - участници в него?

- Засега, гостът - участник е Любо от "Те", с който направихме дует преди....

- Който вече е без "Те"...

- Който вече е без "Те", но, за съжаление, Любо от "Те" е Любо от "Те". Любо е жесток човек и страхотен певец и музикант и ние направихме преди две години, с него, песен, която за първи път, като премиера, изпълнихме на коледния ми концерт в Народния, по-миналата година. Но той е чакал своето време и сега ще бъде записан в албума, защото не мога да му простя, той просто е убийствен певец. Ще има и други гост - музиканти, но тъй като не знам кой от тях какво ще остави, а ние много импровизираме до последно, не мога да бъда конкретна.
На 14 февруари, в Деня на влюбените, съвсем умишлено, заради масата от хора, които са мои последователи, на идеята ми и аз - техен. Реших да е в този ден, на концерта, който ще направим в зала "Универсиада" в София, това ще е и премиерата на новия албум. Мисля, че до тогава ще бъда точна, кратка и ясна, така че от февруари всеки ще може да чуе за какво си говорим в момента, всъщност.

- Ти самата казваш, че любовта е твоето вдъхновение, крепителна сила, едва ли не... Но много музиканти твърдят, че болката, разочарованието носят истинската музика. Какво разочарова Белослава?

- Според мен, любовта сама по себе си е страхотна болка. Това отново продължава идеята на любовта. Разочароват ме предателствата на хора, в които страшно много съм вярвала и които след време поемат своя път, а аз продължавам с техния и не се събираме и аз не мога да променя никого и не бих искала, защото хората се променят и не всеки път се променяме в една посока. И трябва да прощаваме на хората, които обичаме, защото те до един момент могат да са те вдъхновявали, да са те обичали, да са били твоя подкрепа, после може да не са, но все пак етапът, който сте извървели е довел до следващия твой.

- Белослава е в мечтите на много мъже, присъства и в завистта на много жени. Издай ни тайната, как успяваш да си толкова красива, атрактивна, чаровна...

- Само искам да кажа, че повечето ми фенове са жени, което много ме ласкае, защото жените са по-критично една към друга и по друг начин си подават вибрациите. Обаче, според мен тайната е в това, че аз до себе си имам един мъж от 12 г., който е и мой съпруг, и баща на дъщеря ми, Божидара, Евгени, който, не знам по какъв начин, с каква лекота и без никаква конкретна намеса изисквана от мен, ми е достатъчен като за целия свят. Може би и в трудни, и в добри периоди, съм се замисляла, че просто има химия, която не подлежи на обяснение и това, което ме прави щастлива е, че хората, които са до мен са верни и са от много години и аз съм до тях... Както и с Живко Петров, с който вече 10 г. работя. Не знам... Пътят е много личен и е много важно да посрещаш знаците на съдбата и интуицията, която всеки човек има, трябва да я послушаш. Аз много вярвам на своята интуиция. Това важи и за мен, и за другите и за целия свят, май.

Мариян ИВАНОВ

------------------------------

Интервюто: в "Щура събота" на Радио Шумен
(между 15 и 18 ч., на 29.11.2008 г.)


понеделник, 20 октомври 2008 г.

Есен 2008: Котел и Жеравна

С Пламена решихме да отскочим за няколко дни до Жеравна. Ако си без кола е малко трудно, тъй като транспорта не е много удобен. Хванахме автобус до Котел, оттам с друг - до Жеравна. Котел не ми допадна много, очаквах някаква възрожденска атмосфера, пък не намерих такава. 2 часа търсихме улицата на занаятите, ама табелите ли бяха грешно поставени, ние ли грешно ги четохме, такава улица не намерихме. Ето, все пак и малко снимки от Котел:

Пристигнахме в Жеравна към обяд. Колеги ме бяха предупредили, че там има къщи - фантоми. Без течаща вода, без парно и с други подобни "екстри". Ние ще отседнем за два дни в "Юнашки глави". Не сме чували нищо за къщата, но - риск печели, риск патки пасе. Всъщност, "Юнашките глави" се оказа страшно попадение. Къщата е дървена, стара, не както други в селото, направени за да изглеждат стари. Стаята е с голяма баня, разбрахме, че в други едва се обръщаш, докато се къпеш.



Обядвахме в една от малкото механи в селото - "Старча". Мненията ни се смениха за два дни. Кухнята е разкошна, но в менюто, първия ден, нямаше цени. Това ни наведе на мисълта, че ти дърпат чертата както си преценят. Иначе, шкембе чорбата им е невероятна. Хапнахме и някакъв мезелък - "шкембе със смилянски боб в керемида". Разкошна работа:

Жеравна е много спокойно място. Човек има чувството, че тук времето е спряло отдавна, а единствените опровержения за това са малкото коли и цифровата телевизия. Хората са учтиви и възпитани, някак си не по задължение. Подозирам, че това е техният "лайфстайл".


Вечеряхме в механата на "Юнашки глави". Леля Зорка, майка на собственика, и още една баба държат механата. Разтропани жени, бързо работят, с усмивка посрещат и изпращат гости. Казват, че не се нуждаят от рекламни табели, защото на тях рекламата им я правят доволните гости. Прави са, ние също останахме доволни. Вечеря за двама: домашна туршия (прясно втасала), млечна салата (специалитетът - лапад, овче кисело мляко, чесън, орехи...), едно юзче домашна ракия, шишчета, пържоли, пържени картофи, еленско филе и две кани домашно червено вино... Мултиоргазъм за чревоугодниците. Всичко това - за няма и 70 лв.
На другия ден ще гледаме и малко природа. Препоръчват ни да се качим по екопътеката, над селото, а от билото - да видим Котел отгоре. Предупреждават ни, че много са се отказвали, не стигат до върха. Около 1 час е преходът, но си заслужава:

След голямото вървене, имахме сили само да хапнем по едно шкембе и да се проснем на леглото. Вечеря в механата на къщата, с най-невероятният миш-маш и сирене по шопски. Но, освен всички тези вкусотии, пропуснах да спомена закуската: палачинки с домашен конфитюр от праскови, мекици и гъсто като шуменска мъгла овче сирене.
На раздяла обещаваме, че пак ще се върнем. Заслужава си!!!




вторник, 14 октомври 2008 г.

Усмивки от архива

Онзи ден се поразрових из първите си писма, в първата си поща. И ето какво намерих:

Илиян Илиев (Шум.бг) - прохождащ журналист (тогава), научил едно от основните правила в журналистиката - за да пишеш за проблема, трябва да го опознаеш:
Второ правило: дори събеседникът ти да те отегчава, не трябва да го показваш:
Трето правило: винаги трябва да си близо до събеседника, независимо как изглежда и дали плюе като говори:


И още едно правило. Каквото и да пишеш, гледай да не си личи, че е поръчано. В случая, поръчител е в-к "Шуменски университет":

“Съхрани българското”

или купон на 500 малки българчета в колибата на Президента

Вторник… Рано е, спи ми се, а кафето е студено. Против бръчки. Обличам костюм, официални обувки и изхвърчам.
На гарата вече ме чака моя колега. За два дни е успял да каже на всички, че ще се среща с Президента. Бързо кафе, последна цигара и в автобуса. Мразя автобусите, действат ми подтискащо. Пълно е с ученици и студенти, които са били на бригадите в Плиска и Преслав. Странно е, те имат какво да си споделят, имат общи спомени, страхотни вечери… Както те казват.
София… Скапан от всичкия път, гладен, а и главата ми се вие от сутрешната водка. Но няма какво да те сгрее по-добре от нея. Нанасяне в средностатистически хотел. Е, малко по-мизерен.
01.11.2005г. 12:00. Вдигане на националния флаг пред Президентството. Държавния глава май щеше да говори нещо, но никой не чува. Народа се избива за безплатни фланелки. По три, ако може.
“Г-жо, те са за организаторите?”
“Ма, дай там една, за дицата!”
“Не може, за организаторите са!”
“Фу, да опустееш дано!”
Честит празник и на вас. Българска работа. Докато почне вдигането и свърши.
Към хотелите. Иначе трябва да обикалям из музеи 5 часа и накрая да гледам като не от тази планета. Сън, баня (софийската баня, голям кеф), храна… И пак изчезваме.
20:00, зала 1 на НДК. Не знаех, че има толкова много хора в България на едно място. Настроен съм страшно скептично (защо ли), моят човек, още повече.
Започва химна. Цялата зала на крака и пак само аз се държа за сърцето. Не че ме стяга, драго ми е, чувствам се българин. Даже и пригласям. По малко и фалшиво.
Духов оркестър засвирва “Дунавско хоро”. Трима младежи скачат и почват да играят. И изведнъж цялата зала започва да се тресе. Земетресение, 7-а скала по любов към българското. Хорота започва да се вие като хала, из цялата зала, млади стари и пак млади тропат с крака. Кой както може. Един старец вее огромен български трибагреник. И на лицето му виждам изписано щастие. По някое време някой вика “Скив, Първанов!”. И Президента на Р България се беше хванал на хорото.
Николина Чакърдъкова, Теодисий Спасов, Васко Василев… Настръхнах. Никога не се бях чувствал по-горд от факта, че съм българин. Странна смесица от възбуда, приповдигнат адреналин и истински патриотизъм.
И НИКАКВА ПОКАЗНОСТ. Никой не обявява изпълнителите, водещите… Всички знаем кои са и за какво са дошли.
И хора. Много хора, в цялата зала, от всякакви хора.
Някъде след 22 ч., Резиденция “Бояна”. Много храна, много хора. Първото свърши по-бързо. DJ - Коко Паносян (от Шумен). Хора отвсякъде и всякакви. Някои приказват на Президента, а той се опитва да излезе. Горката му охрана, бяха им побелели косите от притеснение. Първанов изчезва нанякъде.
По-късно дансинга е наш. Музиката е всякаква. По някое време започва и кръшна чалга.
Е, тук паднах от изумление! Президентът на Република България Георги Първанов. Щрака с пръсти на песен на Анелия, Гергана или която и да е там. И аз, до него. Щракаме си с пръсти.
“Г-н Президент, искам да Ви кажа, че с този концерт ме накарахте да се почувствам горд, че съм българин. Благодаря Ви!”
Усмивка, ръкостискане… Няма да си мия ръката поне месец.
Купона свършва. Гонят ни, макар и малко неуспешно. Часът минава 2, Пепеляшка отдавна се е превърнала в тиква.
Остават спомените. Спомените как едни хора на едно място ме накараха да се почувствам българин. Още веднъж. И още по-силно. Надявам се да е за пореден път.
И го пожелавам на всички. Съхранете и вие българското!

Мариян ИВАНОВ