понеделник, 30 ноември 2009 г.

Златният жезъл на България


“Симеон, ако го оприличим на един златен жезъл – символ на българската държавност, а ние го използвахме заедно с другите инструменти на нивата, наред с мотиките и търнокопите, за да копаем заедно и неминуемо той беше окалян затова, защото не е работа на жезъла да копае”. Разбрахте ли нещо? Аз си преведох метафоричния израз на третото четене, но вас няма да ви тормозя с това упражнение. Думите са на царския метафорист Минчо Спасов и с тях обрисува оттeглилия се лидер на НДСВ Симеон Сакскобургготски пред БНТ. Само не става ясно кои са мотиките и търнокопите в движението. И кой точно е окалял Величеството. Минчо Спасов отбеляза, че царят излиза от партийния живот, но никога няма да бъде извън политическия живот на България.

“А сега, когато той застане там, където му е мястото – над прага на къщата, за да краси къщата и да се гордее целият европейски дом, че има такава личност, постепенно калта ще изсъхне и символът му ще заблести, а ние трябва да продължим да работим нивата и да даваме добри плодове за благото на народа”, продължи Спасов.

На мен тези думи по ми приличат на “Хвалебствено слово за житие и страдание на беднаго Симеоно”. Но лошо няма. Метафорите не спират дотук:

“На изминалите избори нашата партия бе жълт автобус, който бе избутан от пожарната кола ГЕРБ в канавката”, завърши бившият депутат.

Защо автобус? Ами защото са се връщали от нивата сигурно, със все мотики, търнокопи и един златен жезъл, стърчащ над всички. Тук, ако бях саркастичен, щях да ви припомня думите на Димитър Туджаров – Шкумбата “Взехме си цар, а той се оказа горски”. Но не съм и затова няма да ви напомням. Сетих се обаче за един виц за един премиер:

Новият министър – председател заявява при среща с народа:

- Ние ще се оправим за 800 дни...

Радост, аплодисменти.

- А ние? - неуверено промърморва глас откъм народа.

Усмихни се, народе, колкото и да се опитват да ни оправят, все с мотики и търнокопи ще си останем. Лошото е, че някой все не си гледа нивата, ами ходи да търси златни жезли и да ни ги носи, че да ги подържим. После се оказва, че трябва и да ги плащаме. А накрая за нас остава само калъфът им.