Моля (не)хейтърите да не четат, този текст е хейтърски. Силно такъв!Днес се разочаровах. Адски се разочаровах. Обстоятелството, което исках да се случи, не се случи, не по моя вина. Но пак се разочаровах. За пореден път. Случвало ми се е доста пъти. Ама някакси съм кален. Израснал съм в бедно семейство, никак не съм забогатял материално и днес. Може би това ме е калило. Може би ме е направило лош човек. Не ми пука, аз съм такъв, какъвто съм. А ти, скъпи ми читателю, разочаровал ли си се? Проклинал ли си миналото и настоящето си, заради ситуацията, в която си изпаднал? Псувал ли си държавата, заради разочарованията, които си преживял?
Карма! Това казват японците. Онези, които земетресения и цунами им тровят живота, откакто са се появили на тези острови. Онези, които и днес ще се изправят и ще продължат живота си напред. И сигурно ще излязат по-силни от своето нещастие. От своята карма. За мен българският вариант винаги е звучал „имало е да става – станало е”. И аз ще вдигна глава и ще продължа. Ще преглътна поредното разочарование и ще изляза по-силен след него. Това е моята лична мисия и това ще е моята лична победа. Не твоята, защото не ти пука за моите борби.
Мога да съм бесен за хиляди неща, случващи се у нас, ти също можеш да си. А замислял ли си се, че за поне едно от тях си ми виновен точно ти?! Да, бе! Ти, дето четеш сега! Мислиш, че не си? Виновен си и няма да ти изтъквам аргументи. Защото ти обвиняваш държавата. А държавата – това си ти. И аз, де. Ама повече ти. Така мислим всички, защо аз да правя изключение. И когато ти псуваш държавата, псуваш себе си.Що почнах да пиша това? Вчера попаднах на един текст, в който авторът разказва история как гърците излезли да протестират и се гаврели какви заспали женски полови органи били българите. Не, че не бих ни оприличил на орган, ама не точно на тоя. Според мен, винаги сме били среден пръст. Няма особена полза от него, малко пречи липсата му, ама е удобен в определени ситуации. И пози.
Та на статията. И накъсало се интернет – обществото да поства и препоства. Виртуални патриоти и електронни бунтари. Това сме ние. Вие, де. Аз съм изключение. Или поне искам да съм такова. А не е ли бъдещето във вашите ръце? А настоящето?
Не ми отговаряйте! Аз днес се разочаровах достатъчно. И ще вдигна глава и ще продължа. Така, както съм го правил всеки път. Така, както ще продължа да го правя. Нужна е само една приятелска ръка (и един „сенсей”). И малко надежда.
А тя е вътре във вас... И в мен. Искате ли малко?
Няма коментари:
Публикуване на коментар