"Г-не, днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили - и нравствени, и физически - и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло, да разкъса робските вериги и да отстрани далеч от себе си името роб. [Всеки] иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа, [всеки] иска да бъде човек. Роби сме и ние българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничери и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме роските вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на първата свобода и да дадем всекиму своето."
Това са думи на Васил Иванов Кунчев към богат българин от Влашко, публикувани в сайт на ПМГ в Сливен. 137 г. се навършват днес от обесването на Апостола на свободата. Близо век и половина след заветите на Дякона, който почти всички признават за най-великият българин, тез думи си остават, като че ли само думи.
И днешният век е на равноправие. Но на онова криворазбраното, в което едни са по-равни от други. Днес не сме роби в буквалния смисъл на думата. Днес сме заробени. От самите себе си, за съжаление. Век и половина по-късно, ние чакаме кой ще ни оправи. И сами не си помагаме. Днес е по-лесно да изпълняваш безропотно, вместо да възроптаеш срещу изпълнението, когато виждаш, че е нередно. Днес разбойниците още върлуват, без значение от кой етнос са. Те са около нас, безнаказани и продължаващи да безчинстват на наш гръб. Защото ние го позволяваме. Като роби. А храмът на нашата свобода бе забравен от безвремието, в което живеем.
“Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Това също са думи на Васил Левски. Днес на нашето знаме пише “Шумен мрази ЦСКА”, “Не на ГМО” и т.н. Но националият трибагреник е един символ. Символ на загубената ни някъде в неспиращия преход националност. Или по-скоро забравената. Пак по пътя на прехода. Преди се обединявахме като народ, когато играеха футболните ни национали. Днес сме единни, когато има национална трагедия. И широко крещим, че сме свободни българи, докато слушаме песента “Свобода” на Джордж Майкъл, а всъщност синджирите още стоят на вратовете ни. Разликата е, че тези окови сами си ги правим и сами си ги слагаме. А ги носим, защото така е по-лесно. И сме “българи – юнаци” само на маса, за съжаление.
Ако някой се е обидил от думите ми, съжалявам. Това е моето мнение, дано вашето да е по-различно. Но каквото и да казвам аз, Васил Левски го е казал още през 1868 г. на Панайот Хитов:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.
1 коментар:
Духат, мойто момче, духат, да ма прощава и Панайот Хитов (Бог да го прости). Ама духат не кадето трябва и не на когото както трябва. Като гледам страниците на някои вестници – голямо духане пада. И по телевизията се слушат такива пожелания (за духане на супата напр.). То това стана ключ към апетитни служби, охолен живот и най-малко към публична слава. И то не само в това са активни жените, и мъжете „духат”. А „паренето” като понятие и усещане взехме балгарите да го възприемаме само в личен план, а не в национален. България стана в нашите уста „тази страна”, а лошите черти се обявяват също в трето лице. Ако сме обединени с българско самосъзнание, ако сме патриоти – силни ще бъдем, ще издухаме с мисъл и слово, с нетърпимост и вяра – всички незаслужили да се наричат Българи.
Ти, поздравявам те, Мариян Иванов, си един от тези патриоти – намери съмишленици и останете чисти и некорумпирани.
Публикуване на коментар