Днес е международният ден на детето. И колкото и да си пея “Къде са ми детските книжки...” и т.н., някакси не мога да и да не се замисля доколко държавата, в която съм роден, някъде тук, под небето от коприна, се грижи за своите деца. Не, не искам да звуча като човек, който мрази родината си, защото ще е лицемерно, но няма как и да обичам до полуда ситуацията, в която живеем, растем и създаваме поколение, евентуално.Не, няма да коментирам малките детски надбавки, кризата с детски градини в някои градове, детската смърност, трафика на непълнолетни и прочие, и прочие, списъкът е дълъг.
Но няма как да не се замисля над числото 8 000. Това е приблизителният брой на членовете във Фейсбук групата “Да защитим две български деца”. Сигурно сте се досетили, че става въпрос за семейната драма в Асеновград, която ще повлияе на живота на две невръстни същества. Не мисля да коментирам нито правната страна на нещата, в която съм лаик, нито кой е крив и кой – прав в цялата ситуация.
Проблемът за мен се крие в усилията, която български институции хвърлиха да защитят идеята две деца на България, пък макар и наполовина нейни граждани, да бъдат отведени от страната си. Не знам дали съм прав, но в “белите държави” такова нещо едва ли би се случило. Там, най-малкото ще се активизират граждански институции, адвокати, които чакат подобни случаи за да се захванат с тях, малко наподобяващи Ерин Брокович и т.н. Много други държави биха положили всички усилия за да спасят своите деца и да ги задържат в своите граници. Пример за това са полските дипломатически лица, които лично бяха дошли да съблюдават този процес. А българските институции бяха там за да помогнат за неговото осъществяване. Но, ще каже някой, това им е работата. Да, съгласен съм, но защо не се появи някой държавен фактор, който, извън политическия ПиАр, да се опита да помогне и на децата. Аз не видях. Защо органите на реда позволиха на трети лица да участват в това насилствено и брутално дърпане и бутане на двете деца? Ами – защото сме в България. Защото хлапетата, които телевизиите показаха бяха третирани като стока, като продукт, участващ в някаква насилствена подялба и размяна. Но това едва ли учудва много хората, които са работили с ресорните държавни институции. Които, както са ми казвали, говорят за децата като за краставици – в бройка.
А те си имат имена – Николета и Павел са две от тях. Когато знаеш имената им, поне малко заангажираш подсъзнанието си, съм чувал. Колко е вярно – не знам. Но Николета и Павел са две деца, които българската държава, в лицето на своите институции, показва, че не иска. Както същата страна, със същото лице показва, че не търпи болни и недъгави, очевидно и децата не са й приоритет.
Тъжно стана, но какво да се прави, животът никога не е усмивки, скъпи деца, малки и големи. Това е най-трудното нещо, което възрастните осъзнават. Само че, на някои места, усмивките се получават толкова рядко и толкова измъчено.
И все пак – честит празник, деца на България. Пък ако искате – останете си тук, за да се борите точно с тези безумия.
Но няма как да не се замисля над числото 8 000. Това е приблизителният брой на членовете във Фейсбук групата “Да защитим две български деца”. Сигурно сте се досетили, че става въпрос за семейната драма в Асеновград, която ще повлияе на живота на две невръстни същества. Не мисля да коментирам нито правната страна на нещата, в която съм лаик, нито кой е крив и кой – прав в цялата ситуация.
Проблемът за мен се крие в усилията, която български институции хвърлиха да защитят идеята две деца на България, пък макар и наполовина нейни граждани, да бъдат отведени от страната си. Не знам дали съм прав, но в “белите държави” такова нещо едва ли би се случило. Там, най-малкото ще се активизират граждански институции, адвокати, които чакат подобни случаи за да се захванат с тях, малко наподобяващи Ерин Брокович и т.н. Много други държави биха положили всички усилия за да спасят своите деца и да ги задържат в своите граници. Пример за това са полските дипломатически лица, които лично бяха дошли да съблюдават този процес. А българските институции бяха там за да помогнат за неговото осъществяване. Но, ще каже някой, това им е работата. Да, съгласен съм, но защо не се появи някой държавен фактор, който, извън политическия ПиАр, да се опита да помогне и на децата. Аз не видях. Защо органите на реда позволиха на трети лица да участват в това насилствено и брутално дърпане и бутане на двете деца? Ами – защото сме в България. Защото хлапетата, които телевизиите показаха бяха третирани като стока, като продукт, участващ в някаква насилствена подялба и размяна. Но това едва ли учудва много хората, които са работили с ресорните държавни институции. Които, както са ми казвали, говорят за децата като за краставици – в бройка.
А те си имат имена – Николета и Павел са две от тях. Когато знаеш имената им, поне малко заангажираш подсъзнанието си, съм чувал. Колко е вярно – не знам. Но Николета и Павел са две деца, които българската държава, в лицето на своите институции, показва, че не иска. Както същата страна, със същото лице показва, че не търпи болни и недъгави, очевидно и децата не са й приоритет.
Тъжно стана, но какво да се прави, животът никога не е усмивки, скъпи деца, малки и големи. Това е най-трудното нещо, което възрастните осъзнават. Само че, на някои места, усмивките се получават толкова рядко и толкова измъчено.
И все пак – честит празник, деца на България. Пък ако искате – останете си тук, за да се борите точно с тези безумия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар