Преди години, дядо ми като един виден партизанин, макар фашист само на снимка да е виждал, дал абсолютно доброволно цялото си имушество на местното ТКЗС. Не, че е имал особен избор, но го е направил с чувство за изпълнен дълг и вяра в общественото добруване. Прибрал се една вечер, хвърлил калпака си на масата, а оттам изпадали банкноти. “Гледайте, казал, навсякъде – разградено, всеки краде, колкото може, а пак колко пари дават”. Днес дядо ми не е между живите и няма как да види как всичко бе окрадено, пък пари вече никой не дава. Няма срещу какво. Това е един от беглите ми спомени от времената, преди 89-та. И той е преразказан. Чувствам се щастливец, че не помня много, защото по-голямата част от съзнателния ми живот мина през годините на прехода, а така като гледам – и ще продължи през годините на неспирния ни преход. Колегата Антоний Димов написа днес във “Фейсбук” “Купих си 20 милинки и 1 кафе, но нито кафето е кафе, нито милинките са същите. до това ни доведе 22 годишният ни преход и гоненето на демокрацията. а честито!”
Само дето аз не помня нито милинките, нито кафето. Не тъжа за тях, не тъжа за кебапчетата и лимонадата. Нито за марципаните и дъвките “Идеал”. Тъжното е, че демокрацията наистина я гоним 22 г., а като я хванем, се оказва, че не знаем какво да я правим. Тъжното е, че сме народ, който избира между салама и свободата. Тъжното е, че май нямаме нито едно от двете. Имам един любим цитат на Апостола на свободата, който за съжаление, толкова десетилетия по-късно, все още е актуален:
“Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.
Еми, какво ни остава освен да полеем и днес демократичния ни преход. Само че, дали да е за рожден ден или да отлеем малко на земята. За тези, които не усетиха прехода и за тези, които няма да успеят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар