Дъмбълдор не би позволил това!

Очакваше се. Даже малко закъсня. Протестиращите посочиха и следващия виновник. Този, който винаги е трън в очите, който винаги пречи, който никога не е удобен – медиите. И по-точно „гадните“ журналисти. Епитетът си е мой, наизустен от кратката ми 9 годишна практика. Просто съм свикнал да го чувам, затова предпочитам сам да си го казвам. При разговор с един от лидерите на протеста в Бургас, една колежка бе обвинена, че е платена и телефонът й бе затворен. Тя просто изрази съмнение в някои от исканията и тезите. Като например – нямало нужда от образователен ценз на управляващите, защото се видяло какво правели до сега образованите.

Първа журналистическа грешка: Нямате право да не се съгласявате с протестиращите. Каквото Ви кажат, го записвате дословно и така го предавате. Няма значение, че може да е противоречиво или нелогично. Иначе сте платени журналисти.

Протестиращите започнаха да се изнервят, когато репортерите ги питат за исканията им. Дразнещи били и квалификациите, че самите искания били хаотично представени и разнопосочни.

Втора журналистическа грешка: Нямате право да изказвате лично мнение. Ако исканията се променят с времето, само ги представяте безпристрастно и без коментар. Няма значение, че един казва „Искам цената на тока да падне с 10%“, а друг „Искам с 50%“. Или пък се настоява за лов на еднорози в Тетевен. Записвате всички искания и така ги представяте. Слушателят, зрителят или читателят да се оправя сам.

снимка: Фейсбук

 И последно – журналистите минимизират протестите. В Бургас недоволните граждани недоволстваха, че репортерите не могат да броят. Последната неделя журналистите ги изкарали 3 – 4 000, пък те били 8 или 10.

Трета журналистическа грешка – не бройте. Попитайте организаторите на протеста колко са се събрали и сложете още 20% отгоре за всеки случай.

Това към колегите. А към протестиращите:

Уважаеми колеги. Обръщам се така към Вас, защото откакто и когато сте на улиците и ние сме с Вас. Заедно мръзнем, заедно стоим под дъжда и на вятъра. Не сме ние отдушника на Вашето недоволство. Напротив – ние сме неговият проводник, канал. В една книга пишеше, че ако в Шеруудската гора проговори дъб, а на другия ден го няма в „Таймс“, значи просто не се е случило. Гарантирам Ви, че и с протестите е същото. Не искаме медал, такава ни е работата. Ще Ви издам една тайна, уважаеми протестиращи – журналистите, точно тия, дето не можем да, имаме навика да увеличаваме бройката на протестиращите. За масовост. Така че, не ни обвинявайте, че не можем да броим. Можем и други неща. Да търпим да ни обиждате, да хвърляте камъни и по нас, да ни сочите среден пръст или да ни обвинявате, че изпълняваме поръчки и лъжем. Можем и да решим, че протести няма. Едва ли ще го направим, но можем. Защото най-малко журналистите сме Ви виновни за нещо. Все пак сме от една страна на барикадата. Докато Вие не ни изгоните от там. Но Дъмбълдор не би позволил това!

Добави в Svejo

Важното е кръв да се лее!

Така завършваше един анекдот, подходящ както за протестите, така и за по-късен часови пояс, обаче. Всичко започна добре. Високите сметки за ток изкараха народното недоволство наяве и то се изля по улиците. На хората просто бушоните не им издържаха и дадоха накъсо. Какво се случи после? Един викаше „мафия“, втори – „оставка“. Исканията започнаха от сметките за ток и преминаха през Топлофикация, мобилните оператори, по-високи заплати, пенсии, детски надбавки, предсрочни избори, смяна на целия политически „елит“, свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията, народно правителство… Някъде четох, че се искало приватизация и на големите хипермаркети.

1500, според някои колеги около 2000 души, излязоха на протест в неделя в Бургас. С течение на седмицата, хората започнаха да стават все по-малко. Започнаха да се организират и алтернативни протести – срещу размера на пенсиите и в защита на премиера в оставка Бойко Борисов. Народното недоволство в града край морето изгони и няколко политици, опитали се да яхнат вълната. И някакси енергията започна да гасне. Не само в Бургас, а в цялата страна. Докато накрая остане един самотен старец с оръфана табела в ръце. Лицето на българският протест, за съжаление или радост, са тези хора. Те, които излязоха заради празния си хладилник и студената стая. Толкова са ни протестите. Липсва посочването на проблема, липсва единност в исканията. Кои сме ние? Протестиращи. Какво искаме? Не знаем. Кога го искаме? Веднага. Такива откровени подигравки циркулират вече в Интернет. Протестът през 97 – а си имаше цел. Властта да падне и тя падна. Днешните протести загубиха цел и посока. Така и ще загубят своят ефект. Всъщност, те постигнаха частичен успех. Показаха на властимащите и властоялите се, че народът почва да озверява. Не като прасета пред парламента, а като глутница бездомни кучета, готови да разкъсат парче месо. Глутница сме, наистина. Обаче без водач, защото вече и на водачите вяра нямаме. Все ни обещават светло бъдеще, а после ни продават свещи, с които да го търсим из мрака. Обидете ми се! Наругайте ме, че спирам гражданския Ви устрем! Напсувайте ме! Но по-добре се приберете вкъщи. Засега постигнахте толкова. Не е малко, но толкова можем. Да запазим поне тази енергия, която ни даде сила сега. Да я запазим, защото пак ще ни трябва, натам отиват нещата у нас. Приберете се при празния хладилник и в студената стая. Па седнете и помислете какво точно искате. Целта, уважаеми протестиращи, оправдава средствата. Но фиксираната цел. Всичко друго е протест заради самият протест. И когато я избистрите вие, ще се видим с Вас на площада. Дали ще съм с микрофон или просто ще скандирам до Вас, аз ще съм там. Но когато знаем за какво се борим. Защото, както е казал Левски „Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме“.

Добави в Svejo