Очакваше
се. Даже малко закъсня. Протестиращите посочиха и следващия виновник. Този,
който винаги е трън в очите, който винаги пречи, който никога не е удобен –
медиите. И по-точно „гадните“ журналисти. Епитетът си е мой, наизустен от
кратката ми 9 годишна практика. Просто съм свикнал да го чувам, затова
предпочитам сам да си го казвам. При разговор с един от лидерите на протеста в
Бургас, една колежка бе обвинена, че е платена и телефонът й бе затворен. Тя
просто изрази съмнение в някои от исканията и тезите. Като например – нямало
нужда от образователен ценз на управляващите, защото се видяло какво правели до
сега образованите.
Първа
журналистическа грешка: Нямате право да не се съгласявате с протестиращите.
Каквото Ви кажат, го записвате дословно и така го предавате. Няма значение, че
може да е противоречиво или нелогично. Иначе сте платени журналисти.
Протестиращите
започнаха да се изнервят, когато репортерите ги питат за исканията им. Дразнещи
били и квалификациите, че самите искания били хаотично представени и
разнопосочни.
Втора
журналистическа грешка: Нямате право да изказвате лично мнение. Ако исканията
се променят с времето, само ги представяте безпристрастно и без коментар. Няма
значение, че един казва „Искам цената на тока да падне с 10%“, а друг „Искам с
50%“. Или пък се настоява за лов на еднорози в Тетевен. Записвате всички
искания и така ги представяте. Слушателят, зрителят или читателят да се оправя
сам.
снимка: Фейсбук |
И
последно – журналистите минимизират протестите. В Бургас недоволните граждани
недоволстваха, че репортерите не могат да броят. Последната неделя журналистите
ги изкарали 3 – 4 000, пък те били 8 или 10.
Трета
журналистическа грешка – не бройте. Попитайте организаторите на протеста колко
са се събрали и сложете още 20% отгоре за всеки случай.
Това
към колегите. А към протестиращите:
Уважаеми
колеги. Обръщам се така към Вас, защото откакто и когато сте на улиците и ние
сме с Вас. Заедно мръзнем, заедно стоим под дъжда и на вятъра. Не сме ние
отдушника на Вашето недоволство. Напротив – ние сме неговият проводник, канал.
В една книга пишеше, че ако в Шеруудската гора проговори дъб, а на другия ден
го няма в „Таймс“, значи просто не се е случило. Гарантирам Ви, че и с
протестите е същото. Не искаме медал, такава ни е работата. Ще Ви издам една тайна,
уважаеми протестиращи – журналистите, точно тия, дето не можем да, имаме навика
да увеличаваме бройката на протестиращите. За масовост. Така че, не ни
обвинявайте, че не можем да броим. Можем и други неща. Да търпим да ни
обиждате, да хвърляте камъни и по нас, да ни сочите среден пръст или да ни
обвинявате, че изпълняваме поръчки и лъжем. Можем и да решим, че протести няма.
Едва ли ще го направим, но можем. Защото най-малко журналистите сме Ви виновни
за нещо. Все пак сме от една страна на барикадата. Докато Вие не ни изгоните от
там. Но Дъмбълдор не би позволил това!